Двамата продължаваха да се колебаят и Едвалт извика с властен тон:
— Махайте се! Веднага!
Мъжът по-близо до Едвалт попита, без да откъсва очи от плувналия в кръв и вече изпаднал в несвяст водач:
— А той?
— Ще го погребем. Махайте се!
Конниците поседяха неподвижно за миг, а после единият обърна коня си. Другият го последва. Едвалт махна на Юсан и Деклан да застанат до него и без да откъсва очи от пътя, каза:
— Ще дойдат с още хора. — Забърза към къщата. — Елате с мен.
Деклан погледна падналия ездач, който вече лежеше неподвижно, вперил празен поглед в някаква точка в небето и без признаци на живот.
На прага ги чакаше жената на Едвалт.
— Видях — каза тя.
Беше почерняла от слънцето и дребничка, спечена като стара кожа. Косата ѝ, руса на младини, отдавна беше побеляла.
— Тогава бягай в селото, колкото може по-бързо, бабичко, и доведи въоръжени момци, и който от старите иска да опази синовете си от тези търговци на роби.
Без повече приказки Майла забърза към селото, затича направо като момиче.
— Деклан, мечът — каза Едвалт.
Деклан знаеше, че му казва да не позволи това оръжие да попадне в ръцете на тези наемници. Погледна го. Недовършено и само отчасти излъскано, то приличаше на съвсем обикновено. Докато не бъдеше довършено, никой нямаше да разбере цената му. Все пак един опитен фехтовач щеше да усети баланса и да пробва острието — и щеше да разбере, че е прекрасно оръжие, а всеки уважаван ковач, който го лъснеше, щеше да разбере що за съкровище е.
— Младоците от селото скоро ще са тук — каза Едвалт. — Но ние вероятно ще трябва да посрещнем нападателите сами. Готови ли сте, момчета.
Деклан и Юсан кимнаха отсечено.
— Значи, след минута-две те ще връхлетят от хълма, ще има и пешаци. Ако са умни, ще нападнат наведнъж, но според мен са тъпаци, тъй че конниците вероятно ще са доста напред. Опитайте се да ги отбегнете в последния момент. — Двамата младежи бяха работили достатъчно в ковачницата, за да имат доста добра представа какво е да те стъпче кон. — Опрете гърбовете си в стената и просто ги отбивайте, докато дойдат момците от селото.
Както бе предсказал Едвалт, двамата конници дойдоха в галоп отгоре по късия път към ковачницата и Деклан вдигна меча си. Никога не се беше изправял срещу човек в истински бой и сърцето му се разтуптя. Опита се да си спомни всичко, на което го беше учил Едвалт, но умът му беше залят от противоречиви мисли, почти всички от които бяха пометени от внезапния подтик да се обърне и да побегне.
Коленете му се разтрепериха и пот потече от лицето и гърба му все едно беше в ковачницата, но този път миришеше на страх. Поколеба се, може би миг повече, когато единият ездач налетя срещу него, вдигнал меча си, за да му отсече главата.
Конникът замахна и Деклан отскочи и отклони меча му. Олюля се, щом ударът разтърси ръцете му, и в следващия миг конят го блъсна с хълбока си. Ударът го събори назад и той усети как въздухът изригна от дробовете му от сблъсъка със стената на ковачницата.
Гневът му се надигна и страхът го напусна, щом видя как ездачът обърна коня и пак го пришпори към него. Деклан се приведе и нанесе нисък удар по левия преден крак на коня. Конникът изрева, смесица от ярост и изненада, когато изхвърча над задницата на коня, а Деклан се обърна, заобиколи покрай цвилещия и ритащ кон и връхлетя върху падналия ездач. Мъжът се опитваше да се изправи, но Деклан замахна с все сила и го посече дълбоко в гърлото му. Кръв бликна като фонтан и за миг Деклан усети как мечът му се задържа, после дръпна здраво назад и се обърна, за да огледа битката.
Присви очи и с неочаквана яснота успя да види цялата сцена на боя. Юсан и Едвалт бяха притиснати от друг ездач, но бяха застанали близо до стената на къщата, така че конят беше по-скоро пречка за нападателя, отколкото заплаха за двамата ковачи.
По-скоро усети, отколкото чу първия пешак, когато той го нападна, и се завъртя вихрено. Този път видя идващия удар толкова ясно, колкото при упражненията си с Едвалт, и го отби с плоската страна на меча си. Ръката на нападателя се изметна и той се откри за контразабиване. Деклан изви китката си, изпъна ръката си и прониза незащитения с броня войник като риба. Той падна и Деклан го довърши с едно забиване на меча.
Страхът на първите мигове на битката бе отмит от вълна енергия, несравнима с нищо, което бе изпитвал през целия си живот. Деклан вече нямаше усещане за собствената си смъртност, а само увереност, че ще приключи тази битка с победа. Завъртя се, за да потърси следващия си противник, и видя, че сцената почти не се е променила от преди атаката на първия: самото време сякаш беше забавило.