— Нима?
— Идват още. — Рийс клекна пред ковача. Сбръчканото му смугло лице и плешивото изпечено от слънцето теме лъщяха от пот. — Момчетата, които освободихме, говорят за търговци на роби. Движели се на групи и тарашели из Съглашението. Изглежда, Лодавико попълва войските си. Загубил бил доста войници през последната година, нещо свързано с унищожението на всички бивши съюзници на Итракия. След като предаде Ланжини преди толкова години, май смята, че Съглашението не значи нищо. Армията на Сандура като нищо може да е тръгнала насам, но… — посочи с палец към труповете на търговците на роби — но тази пасмина се държи все едно в Теснините не съществува никакво примирие.
Едвалт опря гръб на стената на ковачницата и дълго помълча, докато обмисляше чутото. Рийс отвори уста да заговори пак, но Едвалт вдигна ръка и каза само:
— Мисля.
В Онкон нямаше официално управление. Като много села в Съглашението, местните се самоуправляваха с консенсус, което понякога водеше до доста грубо правосъдие, но общо взето системата работеше. Повечето хора гледаха на Едвалт като на естествен водач, отчасти заради положението му: ковачът беше най-важният човек в селото и знаеше повече за външния свят от другите. Някои дори предполагаха, че е бил войник, може би дори сержант.
След малко Едвалт каза:
— Трябва да се стягаме за неприятности, значи. — Махна на Деклан да му помогне да се изправи и постоя за миг, докато се увери, че краката му държат. Деклан понечи да го подкрепи, но той избута ръката му и каза: — Добре съм.
Мнението на Едвалт по важни неща се ценеше толкова високо, че селяните наоколо запазиха мълчание.
— Спаси ли се някой от търговците на роби? — попита Едвалт.
— Двама стигнаха до пътя горе — каза един мършав мъж, казваше се Флет. — Побягнаха на изток. Няма да се върнат скоро.
— Скоро не, но ще се върнат — рече Едвалт. Изпъшка от болка и продължи: — Ще дойдат за тези… — посочи пленниците — и за всички други, които могат да вземат.
— Какво да правим? — попита една жена, казваше се Теа. Беше вдовица, с един пораснал син, който се грижеше за нея. — Ако вземат момчето ми, ще умра от глад.
Едвалт поклати глава.
— Не, Теа. Няма да те оставим да умреш от глад, но си права. Ще вземат момчето ти, и други момци като Деклан и Юсан.
— Та какво правим? — попита Рийс, повтаряйки тревогите на вдовицата.
— Ами, като първо — каза Едвалт, — в тези фургони може да има някои ценни неща. — Двама от селяните се обърнаха да погледнат колите. После посочи пленниците: — И нахранваме тази пасмина, за да не умрат.
Отдръпна се от сградата и отново отказа предложената му от Деклан помощ.
— Само ме порязаха, момче. Не умирам.
Стигна до средата на поляната, откъдето можеше да огледа останалите от селото, и каза:
— Трябва да сме внимателни, защото иначе онези кучи синове може просто да почнат да ни избиват, преди да сме се организирали.
Вдигна ръка за тишина, предвидил започващия порой от въпроси, и продължи:
— Значи правим така. Всички момчета и млади мъже трябва да напуснат селото. Имаме три, може би четири дни да ги отпратим. Нападателите имат ротен командир някъде. Няма да приеме добре загубата на войници и пленници. Ако ония двамата, които са избягали, го намерят тази нощ, той ще повика другите си отделения и до утре вечер ще се съберат. Още ден да стигнат тук… Три дни, може би четири.
— Какво да правим с реколтата? — попита някой. — Като ги няма момчетата, ще загубим повече от половината.
— Рибарите могат да помогнат. При по-малко уста за хранене няма да им трябва да ходят за риба всеки ден. Като се прибере зърното, земеделците може да се научат да теглят мрежи. А и момчетата ще се върнат, няма да ги има само няколко седмици. Пратете някои от тях долу в Нов залив. Достатъчно е далече, за да ги известим с лодка, ако търговците на роби тръгнат натам. Ако намерят само старци, старици и малки деца, може да се откажат да тарашат селата.
— А момичетата? — попита една жена и сложи ръка на рамото на дъщеря си, четиринайсетгодишно момиче.
Едвалт кимна.
— Да, те също трябва да се махнат. Ако онези кучи синове търсят годни за бой мъже и не намерят такива, може да потърсят и жени за продан, или най-малкото да се възползват от тях. Може и да запалят селото. Хайде да им дадем колкото може по-малко поводи да ни избият. — И добави с гняв: — Но бъдете готови да се биете и да ги убивате.
Мъжете се мъчеха да изглеждат изпълнени с решимост, но всички знаеха, че остават само мъжете и жените над петдесет, както и децата, ако младите мъже и жени избягат.