— Някои от момчетата трябва да отидат с всичките момичета до Мегдана на Съглашението. Там е орденът на светите жени.
— Сестри — подхвърли една от селянките.
— Да, тия, дето хранят прокажени и се грижат за луди — обади се друга.
— Да, да идат до… Как се казваше?
— Манастирът на Надеждата — вметна първата жена.
— Хубаво име — каза Едвалт. — Кажете на който там ги ръководи какво се случи тук и ги помолете да подслонят момичетата, докато се обадим, че е безопасно да се върнат. Момчетата може да помагат из града срещу храна или да рискуват да се върнат. Крадците на роби би трябвало да са дошли тук и да са си заминали дотогава.
Не изглеждаше обаче убеден.
— А тия какво? — попита друг рибар и посочи освободените пленници.
Едвалт погледна опърпаните мъже, между осемнайсет и трийсет и няколко годишни. Всички бяха измършавели от глад и носеха синини от бой.
— Какво искате? — попита той най-близкия до него пленник.
— Ядене — отвърна мъжът и неколцина от селяните се засмяха. — А след това искам да се прибера у дома.
— Къде ти е домът? — попита Едвалт.
— Маркензас. Аз съм колар. Карах плодове за пазара в Дънкип и на връщане ме хванаха ония мръсници.
— Дънкип? — учуди се един от селяците. — Това е в Илкомен!
Коларят кимна.
— Да, казах го, докато ни слагаха веригите. Като че ли не впечатли търговците на роби. — Посочи фургоните и продължи:
— Ей този там е мой, всъщност беше на господаря ми. Той умря, докато се опитваше да ги отблъсне.
— Е, значи вече е твой — каза Едвалт. — Хайде да нахраним тези момчета — обърна се към селяните. — След като се наядат, ще се съберем тук и ще се организираме. Трябва да се подготвим. Тази беда съвсем не е свършила.
Селяните започнаха да помагат на освободените пленници, а Едвалт махна на коларя да остане.
— След малко ще ви нахраним, но мисля, че можем да си помогнем едни на други. Как се казваш?
— Ратиган.
Едвалт се засмя и изохка от болката, жегнала го в хълбока.
— Казват ти Рат1, бас слагам.
Мъжът присви вежди. Беше жилав и мускулест и Деклан разбираше защо го бяха взели похитителите: с тренировка можеше да се окаже добър воин.
— Не и откакто бях на единайсет и пребих Йоно Болс за това — отвърна Рат предизвикателно.
— Е, Ратиган — каза Едвалт и го потупа по рамото. — Всички сме приятели тук; иначе сме мъртви. Ела да ти кажа какво съм намислил.
Ратиган влезе в къщата след Майла и Деклан, а след тях и Едвалт.
Майла извади хляб, отряза голяма филия и каза:
— Имам солена риба и сирене.
Прегладнелият мъж кимна и отхапа от сухия хляб.
— Така — започна Едвалт. — Имам един младок в онова легло там, твърде слаб е да върви, а трябва да го махнем оттук до ден-два най-много; мисля, че знам един начин, който ще ни устрои всички.
— Как? — попита Ратиган.
— Искам да вземеш бившия ми калфа — Едвалт посочи Деклан — и неговия чирак…
— Моят чирак? — прекъсна го Деклан.
— Твоят чирак — потвърди Едвалт. — Ако оцелеем, винаги мога да намеря друго момче, което да науча. Щях да ти продам тази ковачница, ако беше решил да останеш, но след като търговците на роби са се развилнели и Съглашението се пренебрегва, след няколко дни може и да няма ковачница. А ако изгорят селото до основи, с Майла ще трябва да започнем отново някъде другаде. — Не изглеждаше кой знае колко отчаян от тази перспектива. Деклан знаеше, че Едвалт е пестелив човек и че е скътал достатъчно злато, тъй че новото начало нямаше да е проблем. Осъзна също така, че Едвалт не иска да му купи ковачницата: можеше и да твърди, че е готов да се оттегли, но всъщност не беше, дори и да не го беше разбрал до този момент. Сигурно щеше да приеме с охота предизвикателството да започне отново. Иронията в това беше приятна и Деклан беше благодарен, че не бяха оставили на него да решава. Да, за Едвалт новото начало нямаше да е проблем; преживяването на следващите няколко дни, от друга страна, можеше се окаже проблем.
— Искам да вземеш по-малката наковалня, резервния ми комплект инструменти и онази кутия с пясъка. — Деклан повдигна леко вежди, но си замълча. Малко по-тихо Едвалт добави: — Задръж меча, дето почти го довърши. — Наведе се към младежа и му прошепна: — Шестото чувство ми казва, че когато барон Бартоломи дойде тук — ако дойде, — ще намери само димящи руини.
Деклан погледна бившия си майстор в очите и каза:
— Надявай се за най-доброто…
— И очаквай най-лошото — довърши Едвалт. После продължи: — Отиди с Ратиган в Маркензас. Обещах на барон Дейлон, че ако намеря чирак, за който съм преценил, че ми е равен, ще му го пратя. — Преди Деклан да успее да възрази, че го издигат до равен на Едвалт, старият ковач вдигна ръка, за да го прекъсне. — По свой начин баронът е честен човек. Ако вземеш службата при него, ще се отнася добре с теб. Ако не го пожелаеш, вероятно всичко ще е наред. Потърси някое градче или село, нуждаещо се от ковач, и се установи там. Сандура може да е дръзка тук в Съглашението, но се обзалагам, че ще минат години преди Лодавико да се захване с хора като барон Дейлон. Ще ти дам малко злато, за да можеш да си купиш или наемеш сграда. Ще се оправиш, момко.