Въздъхна.
— Ти си чудесен ковач, Деклан. Най-добрият чирак, когото съм имал, и имаш качествата на добър фехтовач, видях го днес. Тъй или иначе, трябва да тръгнеш по собствения си път. Юсан е добър чирак и ти ще го подготвиш не по-зле от мен.
Деклан мълчеше.
— Е, това е всичко.
Деклан познаваше бившия си майстор достатъчно добре, за да знае, че щом Едвалт каже, че това е всичко, значи наистина е всичко. Така че само кимна и излезе, докато гладният колар нагъваше лакомо хляба.
Навън един мъж, казваше се Посей, му махна.
— Деклан! Ела да видиш.
Посей стоеше до десния кон на първия фургон и когато Деклан се приближи, се обърна и забърза покрай втория. До третия Деклан се поколеба, когато видя първото муле. После забърза, за да провери подозрението си, и по гръбнака му премина ледена тръпка, щом позна последния фургон.
— Роз? — попита той тихо.
— Няма и следа от нея — отвърна Посей.
Деклан видя двама от бившите пленници в сянката на ковачницата: ядяха лакомо храната, дадена им от някой от хората на градчето. Притича до тях.
— Знаете ли какво се е случило с жената, която караше мулешкия впряг?
Двамата кимнаха. Единият, с набързо превързано лице, отговори с пълна уста:
— Натъкнахме се на нея вчера следобед. Идваше от някъде на север… — Поклати глава, осъзнал, че тази подробност е несъществена. — Все едно, фургонът ѝ беше празен и казаха, че била твърде стара, за да я продадат на някой бардак, тъй че решиха да се позабавляват с нея.
Другият кимна.
— Съпротивяваше се, да. Извади ножа си и скочи от фургона преди първият ездач да успее да слезе от коня си. Закла го като прасе.
Превързаният добави:
— Задържа и други двама, а после обърна ножа към себе си.
А вторият каза:
— Нямаше да се остави да я изнасилят: даде ясно да се разбере. Сама си отне живота, вместо да се остави на тия кучи синове.
На Деклан му се зави свят. Болезнена, гореща дупка го прободе под сърцето. Постоя замръзнал на място за миг, после попита:
— Къде?
— На около час път нагоре по пътя — каза първият. — Оставиха я там, край пътя, с младока, когото уби.
Деклан изтръпна. Изтласка настрани всякаква мисъл, че Роз може да е мъртва. Докато не я видеше със собствените си очи… Обърна се и мълчаливо влезе в ковачницата. Малко след това се върна с лопата в ръка и отиде до първия фургон. Скочи на капрата, плесна с юздите и подкара конете.
— Накъде тръгна, Деклан — попита Посей.
Впил очи напред, той отвърна:
— Да се сбогувам с една приятелка.
И подкара фургона нагоре към пътя.
Въпреки инатливия си нрав мулетата го изненадаха с готовността си да побързат. За разлика от конете, според него мулетата обикновено бяха умни и поемаха пътя на по-малкото съпротивление, ако може да избират; но нямаше да помръднат, ако ги претовариш, поради което колари като Роз, които обикновено не бързаха, ги предпочитаха пред конете.
Кръжащите лешоядни птици му показаха къде е мястото и когато подмина един завой на пътя, Деклан едва не извика от облекчение. Роз седеше с гръб, опрян на една скала, и махаше вяло с ножа си на две врани, които май не искаха да я чакат да умре. Деклан ги прогони и клекна до нея. Роз се усмихна немощно и рече:
— Крайно време беше… — И изгуби свяст.
Той бързо огледа раната ѝ и разбра, че е измамила нападателите: беше срязала широко, но не и дълбоко. Срезът бързо беше намокрил туниката и панталоните ѝ: бяха покрити с толкова кръв, че да убедят търговците на роби, че е мъртва, но не достатъчно, че да я убие бързо. Деклан смъкна ризата си и я наряза на груби превръзки, а после се постара да спре просмукващата се кръв. Вдигна Роз във фургона колкото може по-нежно и се постара да я нагласи удобно, за да я опази от тръскането. Знаеше, че времето е съществено.
Когато обърна фургона и подкара мулетата възможно най-бързо, облекчението от това, че Роз е оцеляла, се бореше със страха му да не се забави твърде много, докато я остави на грижите на Майла. Още нямаше пладне, но от заранта животът му се бе променил повече, отколкото би могъл да си представи само преди часове.