8.
Неочаквана промяна на прилива
Вниманието на Хату започна да се разсейва и той тръсна глава да се разбуди. Най-големият капан в това да си наблюдател в ситуация като тази беше да се унесеш в лъжливо усещане за спокойствие. Другият риск беше да имаш свръхактивно въображение и да виждаш в тъмното неща, които ги няма. Едно предимство на позицията им беше, че почти със сигурност щяха да чуят друг кораб да се приближава преди да го видят. Така че ключът беше слушането.
Все пак беше лесно умът му да се зарейва на всеки няколко мига, а за Хату това означаваше да си припомня стари обиди и неполучили отговор въпроси, или лицето на едно момиче.
Почувства се възбуден при мисълта за Хава и бързо изтласка от ума си образа ѝ при вировете за къпане. Напоследък се улавяше, че мисли за нея като за нещо повече от просто приятелка. Последния ден в училището нещо неизказано беше преминало между тях, нещо различно, и за Хату то беше едновременно възбуждащо и смущаващо. Не го разбираше напълно, но имаше чувството, че тя му липсва.
Без много подкана мислите за нея се върнаха: спомени за годините, през които отрастваха, и за странното им приятелство.
Тя беше единствената, която печелеше в повечето учебни надпревари. Обикновено той я надвиваше в двубой, макар че от време на време тя предвиждаше ходовете му и го побеждаваше, така че той никога не можеше да приеме резултата от двубой с нея за решен предварително. Същото беше в сила и за Донти, защото при всяко състезание, включващо сила, той печелеше срещу всички на острова, но в други надпревари Хава и Хату го биеха. Единственото, в което тя винаги побеждаваше, бяха бяганията на дълги разстояния. Хату можеше да я надвие в бързите бягания, но ако бягаха крос в околностите, тя винаги завършваше първа. Донти дразнеше Хату безмилостно за това, като твърдеше, че не може да я бие, защото е твърде зает да ѝ зяпа задника. Пренебрегваше факта, че той също не можеше да надбяга Хава. А макар и да нямаше никога да го признае на Донти, Хату наистина мислеше, че Хава има едно от най-хубавите задничета на света. Не беше точно онова, което повечето момчета щяха да нарекат красива, но на Хату му харесваше как изглежда — и винаги му беше харесвало.
Отказът да признае, че Хава го привлича, беше важен за него, особено когато се състезаваше с нея и Донти гледаше. Трябваше уж да изпитва към нея същото, което би изпитвал към сестра, и все пак това някак се бе променило точно преди да се разделят; това го безпокоеше по начин, за който не можеше да намери думи да го опише. Всичко отвъд приятелството бе забранено, а и той бездруго можеше изобщо да не я види повече; възможност, която го докарваше до гняв.
Притеснението му от дразненето на Донти го беше карало да се съсредоточава върху това да надвие Хава във всяко състезание, което само го правеше по-малко ефикасен в спечелването.
Отърси се от унеса си. И да не мислеше за тялото и лицето ѝ, все пак се беше фиксирал върху нея: онази нежна целувка по бузата, усещането за дланта ѝ върху ръката му… така че потисна спомените с помощта на нарастващия си гняв. Трябваше да остане нащрек.
Беше тихо. Лекият плясък на вълните по брега беше единственият звук, нарушаващ тишината. Времето на Гарн беше почти предсказуемо в тези ширини, по-резки промени в климата бяха обичайни в по-дълбоките океани. Тук теченията между островите бяха много повече повод за загриженост, отколкото някакви внезапни бури или надигащи се вълни. Теченията бяха постоянни… докато не престанеха да са, при което рифове се разпадаха и пясъкът се изместваше, и изведнъж един безопасен проток се оказваше коварен.
Луната се издигна преди разсъмване, както ставаше по това време на годината. Приливите щяха да се изместят на изток и може би времето щеше да се промени. По това време на годината в тези води то рядко биваше бурно, макар че когато все пак дойдеха бури, те обикновено бяха свирепи и животозастрашаващи. В открито море малко кораби можеха да оцелеят в редките силни щормове и заслоняването от тях беше единственият безопасен избор.
Луната огря хоризонта и за миг Хату се зачуди. Според един от учителите, майстор Тагага, луната беше или много малка и близо до тях, или много голяма и отдалечена. Заключи, че вероятно е второто, защото се движеше толкова бавно по небето. Хату беше умерено любопитен как точно бе стигнал до това заключение, но не чак толкова, че да попита майстор Тагага: учителят беше склонен да говори дълго, особено когато пиеше, и рядко биваше толкова забавен като учителя Бодай.