Лодавико огледа стотиците войници, сякаш се опитваше да запомни лицата им, за да им потърси сметка в бъдеще. Челото му се сбръчка, щом се намръщи, долната му челюст се издаде напред, сякаш бе готов да предизвика цялата войска на бой. Неловкият момент бе прекъснат, когато Мазика Коралос, кралят на Зиндарос, извика:
— Приключете с грижите за мъртвите и ранените, нахранете се и отдъхнете, защото на разсъмване тръгваме към Итра!
Това донесе по-ентусиазирани викове и мъжете започнаха да се разотиват.
Дейлон се обърна и видя неизречен въпрос в изражението на Родриго. Тихо, почти през стиснати зъби, каза:
— Крал екзекутира крал? На бойното поле е едно, но това убийство? — Впи поглед в Родриго. — Това не е свършило.
— Ти уби Гендор от Балганон, след като му взе замъка. — Имаше намек за предизвикателство в тези думи.
— Той не беше крал — отвърна Дейлон. — Беше узурпатор и претендент. И го убих, докато стоеше на разстояние в голямата си зала. Освен това Балганон не беше кралство.
— Вече не — съгласи се Родриго, — откакто Илкомен го анексира. — Въздъхна. — Едва можеше да се нарече и баронство. Бащата на Гендор не беше нищо повече от надут военен диктатор. Трябваше да го задържиш за себе си. — Огледа се, видя напускащите войници и кимна на Дейлон и те да си тръгват.
На слизане по склона Дейлон каза:
— Сега идва наградата.
— Значи, можем да си вземем богатствата на Итракия?
Дейлон сложи ръка на рамото на стария си приятел.
— Можеш да вземеш моя дял, аз ще подкарам хората си към дома. Уморен съм от това.
Дейлон беше един от малкото свободни барони, които наистина бяха независими. Владетелите на Маркензас и Медни хълмове не се бяха заклели на нито един крал, но повечето от останалите трийсет барони имаха социални или парични задължения, които ги обвързваха към великите монарси, поне докато дълговете не бъдеха изплатени или задълженията не отпаднеха.
— Твоите заклети няма ли да възразят? — попита Родриго.
— Моите заклети са свободни да тръгнат с техни величества — отвърна сухо Дейлон. — Нямам никакви планове за скорошна кампания, тъй че ако поискат да залагат кръв за злато, така да бъде. Кастеланите ми ще дойдат с мен без оплаквания. Осигурявам ги достатъчно добре.
— Може да се чувстваш свободен да избираш — каза Родриго, — но ако съдя по настроението на Лодавико, заминаването ти би могло да се приеме като обида. Може да му е все тая, че наемници и други от простолюдието са напуснали без негово разрешение, но… ти си известен човек.
— Твърде зает ще е с боеве за Итракия, за да забележи, че ме няма. — Сви рамене все едно това не го занимаваше. — А и да забележи, няма да посмее да го направи открит проблем, за да не обиди другите свободни барони.
Родриго се усмихна малко насила.
— Толкова много ли си обичан, приятелю?
Дейлон отвърна също с насилена усмивка:
— Не, но ако владението и земите ми бъдат отнети от Лодавико, коя ще е първата ти мисъл, Родриго?
— Кой е следващият — каза той. Помълча. Вече трябваше да се раздели с Дейлон и да тръгне към лагера си. — Премислил си го добре.
— Да. Всичко, което направих, го направих, за да гарантирам оцеляването на семейството ми и хората ми. Лодавико е алчен и почти луд, но не е глупав. — Дейлон махна с ръка към касапницата около тях. — Глупав човек не може да измисли как да сложи край на едно съперническо кралство за един ден. Лодавико е планирал това дълго и много подробно, и е платил не малко злато, за да се осъществи.
— Та, дали бе се нахвърлил върху мен от злоба? — Дейлон сви рамене и въздъхна уморено. — Той знае, че всеки свободен барон и заклетите му ще помислят като нас; и макар никой от нас сам да не е заплаха, обединени бихме могли да сложим край на властта му.
Родриго кимна в съгласие.
— Немалко от заклетите на Лодавико биха се възползвали от възможността да сменят господаря си, ако всички свободни барони се вдигнат наведнъж. Той не се държи добре с тях. Освобождението от ярема му би си струвало риска.
— Този ден почти със сигурност ще дойде, приятелю, когато Лодавико си е спечелил достатъчно гняв, за да принуди враговете си да се съюзят, но този ден все още е години напред. Твърде много съперничества има, твърде много недоверие е посято между онези, които биха се обединили срещу Сандура, и твърде много са готовите да го подкрепят от страх или от надежда за облагодетелстване.
Дейлон вдиша дълбоко и бавно издиша, а после каза с кисела усмивка:
— Да, този ден ще дойде, но не днес.
Родриго постоя замислено за миг, а после махна с ръка.