Все пак онези лекции бяха разбудили въображението на Хату и го бяха накарали да се чуди за неща, за които не беше мислил преди. Независимото мислене и задаването на твърде много въпроси не се окуражаваха сред учениците, които можеше някой ден да влязат в редиците на квели наскости. Ако беше родом от Коалтачин, вече щеше да се е изкатерил наполовина до ранга им, стига учителите да го преценяха благоприятно. Хату знаеше, че никога няма да стане сикари; чудеше се каква ли ще е съдбата му.
Това го безпокоеше, но на моменти изпитваше облекчение; подчинението беше най-важното и да отдаде човек живота си за Коалтачин беше много реална възможност. Знаеше, че е различен от другите ученици: никой друг нямаше неговото червендалесто лице и меденозлатиста коса, но имаше и нещо повече от това къде е роден. Хату не знаеше как е дошъл в училището, нито кои са неговите близки. Беше научен да задава малко въпроси, и то само когато му позволят.
Имало беше някои признаци; неща, които бе започнал да разпознава едва в последната година някъде, неща, които му казваха, че е различен: бяха го защитавали така, както не защитаваха други ученици. Беше изложен на рисковете в тренировките, но беше и предпазван. Понякога някой ученик биваше нараняван тежко и ставаше неспособен да се обучава повече; рядко биваха убивани, но и това се случваше. Инструкторите на Хату винаги бяха намирали начин да намалят риска за него. Той не знаеше защо и както с толкова много други неща в живота му, това само го обезсърчаваше и ядосваше.
Опита се да се съсредоточи, но тъмното море и небе се сливаха и взирането в мрачната пустош носеше образи в ума му. Хава се върна в мислите му и той започна да си припомня живота им в училището. Като деца бяха играли и тренирали заедно. Също като Донти, тя бе в живота му всеки ден, докато мисиите им далече от Морасел не ги бяха разделили.
Припомни си първия път, когато близостта до нея бе вцепенила плътта му, и смущението, което бе изпитал, защото беше времето на съзряване, когато все още беше момче, но вече започваше да става мъж. Донти беше неговият съюзник, защищаваше го от нападките на другите момчета. Сега Хату се зачуди дали Донти е предпазвал него от техните подигравки, или е предпазвал другите момчета от потенциалния му гняв. Хава не беше единственото момиче, предизвикващо такава реакция, и той не беше единственото момче на тяхната възраст, което реагираше така на момиче. Учителите бяха пренебрежителни, когато ги питаха: казваха, че ще надраснат такива неща, и просто им напомняха правилата срещу правенето на секс.
Хату не се притесняваше, че ще нарушат правилата, и знаеше, че Хава никога няма да го направи, но беше притеснен, че тя може да го види как се възбужда близо до нея, когато бяха голи в езерцето за къпане или при тренировки. Не искаше нищо да промени приятелството им.
Отърси се от размишленията си и просто се примири с това, че Хава му липсва.
Погледна към Донти и видя, че той е нащрек и зорко наблюдава в сумрака за нещо, което може да предвести заплаха.
Помъчи се да се съсредоточи върху текущата задача, но нещо непрекъснато теглеше мислите му назад към Хава, може би защото се връщаше към домашния им остров и имаше някаква нищожна възможност да я види отново. Зачуди се защо усеща такава празнота, когато помисли за нея; може би защото беше вярвал, че тя винаги ще е с него — а сега изведнъж се оказваше, че я няма. Част от него му беше отнета, когато я бе видял за последен път, докато бързаше към кейовете в Корбара.
Изведнъж нещо се промени.
Инстинктите му го предупредиха, че ги връхлита опасност. Погледна към Донти, който се взираше в тъмнината на запад; лесно беше човек да се разсее, докато гледа лунния изгрев, и да пренебрегне всякаква заплаха, идваща от сумрака.
Донти едва се виждаше на смътната лунна светлина, мътна светлосянка, леко очертана от едната страна, но Хату успя да види как рязко извърна поглед към него. Донти кимна. Той също бе усетил нещо.
Точно когато понечи да извика предупредително, Хату чу шума на изригваща вода от двете страни на кораба, последван от изтупването на тела на палубата. Погледна надолу в тъмното и успя само да различи очертанията на странни същества, движещи се непривично по палубата, сякаш по-скоро се полюшваха, отколкото пълзяха. Въпреки това бяха бързи.
Мъжете, които бяха спали на палубата, се разбудиха почти мигновено, а след това започнаха крясъците. Хату погледна към Донти, чиито очи бяха толкова широко отворени, че вдигащата се луна се отрази в тях, и той поклати глава в мълчаливо предупреждение да не мърда.