Още хора закрещяха.
За миг Хату се стъписа. Тези мъже бяха от Коалтачин, калени бойци, каквато и роля да играеха сега. Бяха непоклатими и не се плашеха лесно, но виковете отдолу издаваха пълен, първичен ужас.
На смътната светлина на луната Хату можеше да различи само фигури, станали още по-размити от трескавите движения. Мъжете като че ли се гърчеха по палубите, докато се мъчеха да избягат от онова, което ги нападаше: същества по-едри от тях, които се движеха с нечовешка бързина. Видя как едно от тях посегна към един моряк, за да го събори или да го прегърне, после се метна във въздуха и полетя на дъга във водата със силен плясък. Хату погледна към Донти и видя, че е замръзнал от вихрещия се долу ужас.
Хату бе толкова объркан, че почти не можеше да мисли. Присви очи и се опита да се взре в тъмното, да види какво става долу. Усети надигаща се паника, щом невидимият ужас притегли въображението му към някакво първично място и го превърна в хванат натясно дивеч. Това да не може да види беше по-лошо от виждането, след като звуците издаваха, че екипажът загива. Виковете на ярост и гняв, обичайни в една битка, липсваха, заменени от общ вой на чист ужас, какъвто Хату не би могъл да си представи само допреди няколко мига.
Отново погледна към Донти и от малкото, което можа да различи в тъмното, разбра, че приятелят му е също толкова вцепенен от страх, колкото и той.
Донти посочи надолу, а после направи движение с ръката си, показвайки отново, че трябва да останат на местата си. Каквито и да бяха съществата долу на палубата, вълнистите им движения не предполагаха, че могат да се изкатерят по такелажа, и Хату нямаше намерение да оспорва логиката на Донти.
Приглушени писъци бяха последните звуци, които двете момчета на мачтите чуха отдолу, последвани от два плясъка във водата. След това настъпи тишина.
Хату зачака неподвижно, обзет от страх, че ужасът, избил хората долу, все още дебне. Чуваше лекия плясък на вълни по брега и тихото скърцане на дърво, докато корабът се поклащаше леко.
Времето се точеше безкрайно бавно. Луната се издигаше все по-високо и смътната ѝ светлина постепенно придаде повече яснота на случилото се долу. Палубите лъщяха от вода и кръв. Хату си помисли, че щом дойде изгревът, разхвърляните трупове ще се виждат ясно.
Тишината го потискаше. Не можеше да помръдне от ужас, но всеки инстинкт му говореше да се спусне долу, да скочи през борда и да преплува късото разстояние до брега, за да е колкото се може по-далече от кораба. От време на време поглеждаше към Донти, който му отвръщаше с поглед. Никой от двамата младежи не бе готов да напусне все още привидно безопасното им място.
Часовете едва се влачеха.
Зората донесе достатъчно светлина, за да се види касапницата под Хату и Донти, в оттенъци на черно и сиво. Двамата младежи усетиха, че е време да слязат и да решат какво да правят. Смъкнаха се предпазливо, ужасени и мълчешком.
На палубата видяха късове от тела и кръв навсякъде, но нито едно разпознаваемо лице. Все едно тези, които не бяха отнесени, бяха буквално накъсани на парчета и тези парчета бяха разхвърляни във всички посоки.
Лицето на Донти беше пепеляво.
— Какво ще правим? — прошепна той.
— Не знам — отвърна Хату приглушено, докато се озърташе наоколо. Имаше чувството, че ако гледа достатъчно дълго, би могъл някак си да проумее станалото. — Останал ли е някой жив, как мислиш?
— Едва ли — отвърна Донти. — Тихо е от много време, а и не чух стонове на ранени. Онези… онези същества ги отвлякоха в морето. Какви са те?
— Матрона Мона ни разказваше морски истории — каза Хату. — Океански хора може би.
— Океански хора? Морски наги? Водни демони? — Донти погледна на изток, където слънцето се показваше на хоризонта. — Това са глупави приказки. — Изражението му издаваше отказ да приеме възможността митични същества да са нападнали и убили всички освен тях.
— Не знам — сопна се Хату и моментално сниши глас. — Не знам. Каквито и да бяха, бяха големи, излязоха от водата и завлякоха половината екипаж в морето.
— Защо? — попита Донти, сякаш по някакъв начин Хату можеше да намери смисъл във всичко това.
— Не знам! — потрети Хату. Задържа гласа си тих, но тонът му издаде, че гневът вече заплашва да избие на повърхността. — И аз съм учил същото като теб. Защо аз ще знам, след като ти не знаеш?
Донти наведе очи и поклати глава, сякаш не можеше да понесе мисълта за един оживял мит. После повтори:
— Какво ще правим?
Хату се огледа и каза:
— Не можем да караме кораба сами. Тъй че трябва да намерим друг начин да стигнем до Коалтачин.