— Лодката? — каза Донти и посочи малката лодка на кърмата. — Можем да се качим на нея.
— И къде ще идем? — попита Хату.
— Където и да е, само да не сме тук — отвърна приятелят му.
— Обаче… ти знаеш ли къде сме?
Хату помисли.
— Горе-долу. Плавах с майстор Бодай и майстор Кардина на няколко кратки курса, преди да ни пратят в Нумерсет. Мисля, че знам къде бяхме преди да обърнем на юг и да побегнем от онези три кораба. — Посочи на север. — Ако тръгнем натам, би трябвало да намерим Провлака и до ден-два да видим кораби.
— Хайде тогава — каза Донти.
— А онези същества?
— Може би спят през деня, като прилепи или бухали. Не нападат, докато не се мръкне.
— Да се надяваме, че си прав — каза Хату и тръгна към кърмата. Изведнъж спря.
— Какво има? — попита Донти.
— Слизам долу.
— Защо? — Донти го сграбчи за ръката.
— Храна, вода, оръжие, каквото може да ни потрябва. Ти спусни лодката.
Донти кимна; изражението му издаваше, че е повече от доволен да отстъпи слизането долу на приятеля си.
Хату забърза надолу по стълбата и дръпна тежката платнена завеса, която отделяше моряшките койки от каютите на капитана и първия помощник.
Избута капитанската койка и отвори сандъка до нея. Нямаше представа какво да очаква, но прецени, че ако вътре има нещо важно и той не го отнесе у дома, ще го държат отговорен.
Вътре намери документите на капитана, както и тежка кесия с монети. Ако оцелееха в опита си да стигнат до дома, щеше да предаде всичките монети на първия учител, когото срещнеха. Донти можеше да възрази, но Хату от малък бе научил, че не дадеш ли на по-висшестоящите онова, което им се полага, е бърз начин да свършиш удавен в залива. На дъното на сандъка, под дрехите на капитана, намери платнена торбичка. На пипане в нея като че ли имаше документи, но беше зашита и запечатана с восък. Водонепропускливата тъкан подсказа на Хату, че в торбичката има нещо важно, нещо, което капитанът или който му го е дал, е искал да остане непокътнато. Прибра всичко в една по-голяма промазана с восък кожена торба. Нещата трябваше да останат сухи, освен ако не се натъкнеха на много по-лошо време, отколкото се очакваше в този район по това време на годината.
Бързият оглед на камбуза го накара да се задави, щом видя първата откъсната глава — на момчето от корабната кухня, Чу, което го бе зяпнало с празни очи. Хату грабна една торба и я напълни с хляб, сушени плодове и пастърма, храна достатъчна, та с Донти да гребат седмица или повече, ако им се наложи.
Остави настрана всякакви мисли за предстоящи опасности, взе две ризи, окачени на пирони на стената, и две дебели палта: времето по море можеше да се обърне внезапно дори през топъл сезон.
Качи се на кърмата при Донти, за да спуснат лодката. Беше малка, но имаше къса мачта и платно освен гребла, така че щяха да могат да пестят силите си, ако пътуването се окажеше дълго.
— Жалко, че няма повече вода — каза Хату, щом сложи храната и водата, които беше взел отдолу, в лодката. — Бъчвите са пълни, но повечето посуда в кухнята е натрошена. — Вдигна две затапени бутилки. — Само това успях да намеря — каза и ги подаде на Донти. — Ще ида за още.
Изтича бързо долу и се върна с два пълни с вода меха.
— Може би има още, но не можах да ги намеря. Ще трябва да пестим водата.
— Има други острови наблизо — каза Донти. — Ще спрем на някой и ще потърсим вода.
Качиха се в увисналата до борда лодка и започнаха полека да я спускат.
И точно когато килът докосна повърхността две огромни туловища изригнаха от морето, едното до Хату, другото — до Донти. Приличаха на хора, с големи очи и широки чела, но никаква коса не растеше по теметата им, а на мястото на носовете потрепваха подобни на хриле цепнатини. Кожата им беше съвсем бледа, отрекла сякаш слънчевата светлина, а под кръстовете им дълги като на влечуги опашки биеха по водата, за да ги задържат на място. Грамадни ръце се пресегнаха, докато Хату и Донти се опитваха да се отдръпнат — но напразно.
9.
Намек за най-ужасни неща
Двата фургона изтрополиха през тесните градски порти, след като Ратиган поговори с един от войниците там. Мъжът изглеждаше малко по-интелигентен от другите и след като чу за скорошните събития в селото на Деклан, реши, че е нужен пълен доклад за краля, който се беше оттеглил в летния си замък на крайбрежието, на няколко дни път от Илаган. Спряха фургоните в сянката до крепостната стена и след час дойде един дворцов писар. Деклан и Ратиган дадоха описанията си, докато Роз и Юсан спяха във фургоните. Деклан възрази, че може първо да откара Роз до дома ѝ, а после да се върне и да сподели историята си, но войникът, командващ поста на портата, беше неумолим. Освободи ги едва след като писарят го увери, че е записал цялата полезна информация, която имаха да предложат.