Выбрать главу

Роз се събуди точно преди да потеглят отново и Деклан ѝ даде вода.

— Къде сме? — прошепна тя.

— Почти у дома — отвърна той.

— Т… толкова хубаво… — промърмори тя. После очите ѝ се затвориха и тя отново заспа.

Деклан подкара фургона на Роз зад този на Ратиган и се замисли за ненадейните промени в живота си. Само преди няколко дни се беше измъчвал за това дали да остане в Онкон, или да замине неизвестно къде, и изведнъж съдбата сама бе отнела решението от ръцете му.

Пътуването им беше тягостно. Беше им отнело десет дни да стигнат до Илаган, след като шест или седем щяха да са в нормата, защото Деклан бе отказал да събуди Юсан и Роз призори в деня след нападението.

Беше им дал още един ден за отдих, тъй като бе решил да е от последните напускащи Онкон. Беше помогнал на Едвалт и Майла да натоварят всичко, което можеха, в друг фургон и ги погледа, докато поемаха за Моравата на Съглашението, на половин ден път след селските момичета и техните придружители. Едвалт трябваше да изостави големите мехове и два тежки камъка за наковални. Примири се, че ще трябва да направи меховете отново, ако нападателите опожарят ковачницата, но знаеше, че камъните само ще са почернели от сажди и лесно ще се остържат за един следобед. Постройката и меховете можеше да се оправят — стига да се върнеше.

Щяха ли нападателите да се върнат? Щеше ли домът им изобщо да е безопасен отново? Защото дори селото да останеше непокътнато, нямаше гаранция за безопасност. Ако Съглашението бъдеше нарушено от благородниците след годините на относително спокойствие след измяната срещу Огнегривите, щеше да е разумно да се върнат, докато се разбере кой взима Онкон и кой ще го защитава; или докато Съглашението не бъде възстановено. В кралствата малки села като Онкон никога не бяха оставали без закрилата на някой град или поне някакъв гарнизон.

Деклан си беше имал достатъчно вземане-даване с коне и мулета, за да може да кара фургона на Роз гладко, докато тя лежеше отзад, а Юсан се возеше на задницата на колата на Ратиган. След като нямаше втори колар, с когото да се сменят, това означаваше, че в края на деня двамата здрави младежи бяха повече от готови за отдих, но пък трябваше да си делят нощната охрана, докато са далече от гарнизон на Илкомен.

Докато лагеруваха край пътя всяка нощ, Деклан бе започнал да опознава по-добре Ратиган. За младия ковач коларят понякога се оказваше приятна компания, но по-често бе досаден, тъй като все напираше да тръгнат отново. Когато го притиснеше за причината за тази припряност, Ратиган увърташе и Деклан реши, че това вероятно има нещо общо със смъртта на господаря му.

На втория ден от пътуването стигнаха почти до бой, но коларят отстъпи, след като Деклан остана твърд, решен да се грижи повече за Роз и Юсан, отколкото за спешната му нужда да се върне в Маркензас. Деклан настоя да ги оставят да спят до след изгрев-слънце, вместо да тръгват призори, защото друсането във фургоните едва ли носеше отдих; после настоя да спрат за дълга почивка по пладне и да направят рано бивака следобеда. Щом излязоха от Съглашението и навлязоха в кралство Илкомен, пътуването им продължи без произшествия.

Роз и Юсан се възстановяваха бавно, но пък най-после бяха стигнали до Илаган, столицата на Илкомен, най-големия търговски център в кралството и родния дом на Роз. Докато караха към къщата ѝ, Деклан оглеждаше объркващия го пейзаж.

Градът явно се беше разраснал около древно укрепление и се беше разширил под акропола. Околната земя беше предимно равна, тъй че хълмът и цитаделата в центъра на града господстваха над гледката. Илаган беше претъпкан с народ, оживен и миришеше лошо, но ясно се виждаше, че е голям търговски център. Като че ли всяко свободно място на всяка улица беше заето от търговска сергия или маса, или просто черга, просната на земята и с наслагани на нея стоки.

Караха бавно през града, понеже хората по улиците не им правеха път. Нетърпеливият Ратиган ги ругаеше и Деклан очакваше всеки момент да избухне свада, докато оставяха след себе си размахани юмруци и сърдити викове.

Ратиган беше минавал през града доста пъти и след като явно не се притесняваше от гнева на тълпата, Деклан реши, че бутането и блъскането е нормално поведение тук. Докато стигнаха до дома на Роз, беше решил две неща: първо, вече разбираше защо Роз пътува толкова много и второ — че той никога няма да стане ковач в тази гъмжаща от напасти дупка. Беше просто твърде претъпкано, твърде шумно — и вонеше. Облицовани с камък канали минаваха през средата на улиците и в тях изпразваха нощни гърнета, като понякога съдържанието им се хвърляше от по-високите етажи на сградите. Вонята на човешки изпражнения и гниеща смет беше отвратителна за селския момък, непривикнал с толкова гадни миризми.