Подкараха нагоре към цитаделата и Деклан забеляза, че вонята, мухите и пазарските шумове намаляват. Смениха се с по-познатия за ухото му кънтеж на чук по стомана от някаква ковачница наблизо и други звуци на усърден труд.
Най-сетне стигнаха до крайната си цел, голям двор с желязна порта, която сигурно се заключваше нощем. Имаше склад отляво и нещо като кантора отдясно; голяма конюшня и работилница за ремонт на фургони бяха разположени срещу портата.
Като видяха познатия фургон каран от непознат, работниците в двора притичаха да разберат какво е станало. Деклан ги помоли да се погрижат за Юсан, докато поговори със съпруга на Роз.
Домът представляваше голяма сграда зад двора на конюшнята, с кабинети на долния етаж и жилищни помещения на втория и третия.
Мъжът на Роз, Джак, ги посрещна на вратата и изглеждаше стъписан, докато слугите притичваха да помогнат на Роз.
Роз бе капнала от изтощение, но успя да се усмихне, прегърна Деклан и му благодари шепнешком, преди да се остави на слугите да я поведат нагоре по стълбите; стъпваше едва-едва.
Деклан последва Джак в някаква стая, за която подозираше, че служи за делови срещи, както и за приемна — бюрото до отсрещната стена предполагаше точно това. Из широкото помещение имаше разпръснати масички и удобни столове. Покрай стената срещу вратата имаше шкаф за книги с много томове с кожени подвързии, разделени с изваяни каменни подпорки и декоративни изделия. Деклан нямаше представа какво представляват, освен че изглеждаха хубаво, но сигурно бяха скъпи, след като бяха от излъскан камък и скъпоценен метал. Помисли, че една в края наподобява някакъв вид птица.
Джак го подкани с жест да седне и каза:
— Моля, извинете ме за момент, докато видя съпругата си.
И преди Деклан да успее да отвърне, излезе от стаята.
До голяма степен приличаше на човека, когото Роз му бе описала, но Деклан забеляза и други особености, за които тя изобщо не бе споменавала. Джак беше едър, с оплешивяващо теме, но беше оставил кръга коса над ушите си и на тила да израсте до раменете му. Деклан беше виждал много и различни хора, минаващи през Онкон, и отдавна беше признал, че не разбира модите на заможните хора, а и нямаше желание да ги разбере. Джак носеше кадифен червен елек без ръкави, меки кожени бричове и много излъскани ботуши, които изглеждаха все едно никога не са виждали кал.
Деклан остана сам. Нищо в стаята не му беше интересно, освен може би да опита да отгатне какво представляват малките каменни и метални ваяния по лавиците. Но пък беше приятно да седи на удобния стол, след като бе прекарал толкова дни на капрата на фургона.
След няколко минути Джак се върна и каза:
— Слугите я къпят. Пратих да доведат лечител да види раната ѝ, но засега изглежда… — Седна, изглеждаше пребледнял. — Разкажете ми какво стана, господин…
— Деклан — каза младият ковач.
На вратата се появи младо слугинче. Деклан си помисли, че е много хубавичка, изглеждаше почти момчешки с дребната си фигура, но големите ѝ сини като метличина очи изглеждаха още по-удивителни заради черната ѝ коса под бялата дантелена шапчица. Определено беше съвсем различна от Роз и навярно тъкмо това бе причината да е тук, докато Роз пътуваше. Джак ѝ нареди да донесе вино и чаши. Деклан понечи да възрази — не искаше да проточва неудобната среща по-дълго от необходимото, — но Джак махна с ръка на възражението му и попита:
— Е? Как се оказа жена ми в това състояние.
Деклан обясни случилото се по най-добрия възможен начин, без да засяга личните си отношения с Роз. Замаза всичко до пристигането на нападателите, а щом разказа за издирването на Роз след битката, очите на Джак плувнаха в сълзи и лицето му пребледня още повече. Ръката му видимо затрепери, докато отпиваше от виното, а щом Деклан приключи, остави чашата и закри лицето си с ръце; раменете му леко се тресяха. Деклан се почувства притеснен: не защото съпругът на Роз плачеше, а защото нямаше представа какво да каже.
Накрая отрони:
— Тя… беше много храбра.
Джак кимна зад шепите си и след дълга пауза си пое хрипливо дъх и каза: