Дните минаваха. Вече наближаваха морето. Когато подминаха една купчина камъни, Ратиган каза:
— Това бележи границата. Вече сме в Маркензас.
Лека тръпка пробяга по гърба на Деклан, щом подминаха камъните. Може да беше от въображението му, но се усещаше нещо по-различно, докато навлизаха в баронството. След няколко часа видя как пейзажът се промени и осъзна, че Маркензас е много по-различна страна от Илкомен.
Имаше много повече дървета, а хълмовете на изток бяха обрасли с гори. И тези гори явно се поддържаха грижливо и служеха за дърводобив. Имаше много просеки и десетки коли, натоварени с трупи. Поради многото довършен дървен материал, подкаран към Маркенет, Деклан предположи, че наблизо трябва да има задвижвана от вода дъскорезница или много голям център с многобройни дървосекачи.
Селата, през които минаваха, изглеждаха процъфтяващи. Деца пееха и играеха до залез-слънце вместо уморено да се прибират от работа, което означаваше, че тук има предостатъчно храна. Всички бяха добре облечени и никое не носеше дрипи. Носеше се миризма на вкусна храна.
— Ще ядем ли? — обади се Юсан; очите му бяха светли и бистри за първи път след раняването му.
— Когато спрем — каза Деклан. — Почивай сега.
— Трудно е да се почива при това друсане — оплака се младежът, но скоро задряма, докато Деклан и Ратиган клатеха глави и се кискаха.
Спряха на бивак между две села и Юсан хапна добре и каза, че е достатъчно добре да тръгнат рано сутринта. Заспа веднага след като се наяде.
На сутринта стигнаха до първото по-голямо градче, което виждаха в Маркензас.
— Това е Аолдомон — каза Ратиган. — Обикновено не спирам тук. Покойният ми господар не спираше тук; не харесваше хана и ханджията по някаква причина. Освен това си носехме достатъчно провизии, за да ни стигнат до Илаган.
— Кога ще стигнем до Маркенет?
— Следобед.
Стигнаха до градските порти рано следобед. Стражът огледа наковалнята, сечивата, Юсан и торбата с портокали и им махна да минат. Щом обаче Ратиган подкара конете напред, един сержант се изпречи на пътя им и каза:
— Ти не си ли човекът на Милроуз?
Ратиган дръпна юздите и отговори:
— Да.
— Не ви ли видях двамата да излизате заедно миналата седмица?
Ратиган въздъхна и Деклан разбра, че очаква неприятност.
— Господарят ми е мъртъв. Убиха го търговци на роби.
— Къде? — попита сержантът.
— В Съглашението — отвърна Ратиган.
— Това е за барона, значи. Гледай да идеш първо там, момче.
— Да, сержант — каза Ратиган и подкара впряга напред.
Докато лъкатушеха по улиците, Деклан успя да огледа древната цитадела Каер Маркенет на върха на стръмен хълм в центъра на стария град. Реши, че е логично повечето градове да се разрастват около укрепления, вдигнати на върховете на хълмове.
Маркенет беше съвсем различен от Илаган и другите градове, които бе видял по време на пътуването им. Беше град с варосани стени, бели на обедното слънце, с керемидени покриви в червено, сиво и синьо и чисти калдъръми и плочници. Улиците бяха тесни, но Ратиган явно познаваше града добре и знаеше откъде да мине.
Излязоха на един голям пазарен площад и Ратиган каза:
— Отваряй си очите за неприятности.
— Какви по-точно? — попита Деклан.
— Всякакви. Има всякакви шарлатани, крадци и побойници.
Юсан се надигна от импровизираната си постеля и каза:
— Виждам войници ей там.
— Аха — отвърна Ратиган. — Градската стража. Те са най-лошите.
Поеха бавно надясно и Деклан видя просторна зона, пълна със сергии и палатки, вдигнати на пръв поглед безразборно.
— Кейовете са на запад — каза Ратиган. — Товари от какви ли не места пристигат тук, а местните рибари доставят тук улова си вечер. Някога работех тук, защото господарят ми посредничеше в доставките на риба, както и на плодове. Овощните градини се простират на мили северно от града. На изток е земеделска земя, една от най-добрите на света, поне така казват. А ние минахме току-що през хълмистата земя. Дивата граница, така я наричаме.
— Не ми се видя толкова дива, докато минавахме през нея — каза Юсан.
— Не знам защо я наричат така, момче. Просто е така.
— Сигурно е стара история — каза Деклан.
— Сигурно — съгласи се Ратиган. — За всички неща има стари истории. Не им обръщам внимание. Имам си други грижи.
— Ставаш все по-изнервен от два-три дни — каза Деклан. — Какво има?
— Господарят ми е мъртъв и аз нямам никакво право на този впряг. Ако някой магистрат се заяде, като нищо може да ме обвинят за смъртта на господаря ми. Но господарят ми си няма семейство, а аз излагам живота и свободата си на риск заради неговата работа, така че имам право да претендирам за него повече от всеки друг. Нали?