Старият сержант отново въздъхна и рече:
— Милорд ще иска да чуе това. Оставете фургона тук. — Посочи едно място точно зад портата и след като Ратиган премести фургона там, се обърна към Деклан. — Ти ела с мен.
Деклан го последва през широкия двор. Щом завиха на ъгъла, видя, че към първоначалната шестетажна кула е добавена двуетажна постройка и че покрай стената също са се сгушили няколко други нови пристройки. Необходимостта да поддържат състояние на отбрана явно бе намаляла с времето, тъй като през столетията градът се беше разраснал и бе обкръжил твърдината на първия владетел на Маркензас.
Завиха на друг ъгъл и влязоха в парадния двор. Конюшните бяха разположени срещу северната стена на укреплението, а спалните помещения за войниците — при западната стена.
Деклан видя някакъв мъж и момче, застанали до два оседлани коня. Мъжът — беше с пясъчноруса коса — попита сержанта:
— Какво има?
— Новини от Съглашението, милорд.
Деклан разбра, че мъжът трябва да е барон Дюмарш, а момчето — неговият син. Приличаха си. Момчето изглеждаше някъде на петнайсет, раменете му вече бяха започнали да се разширяват и стойката му беше много подобна на тази на барона.
Деклан се поклони неловко и заговори:
— Търговци на роби нападнаха селото ни, милорд. Село Онкон. Носеха отличителните знаци на Сандура.
— Кога? — попита Дейлон.
— Преди три седмици, милорд — отвърна Деклан. — Чиракът ми беше тежко ранен, затова пътувахме бавно. Селото е изоставено, всички се махнаха. Не знам дали нападателите са се върнали и дали селото все още го има.
Синът на барона като че ли се канеше да зададе въпрос, но баща му вдигна ръка, за да го накара да замълчи. Огледа Деклан за миг, после попита:
— Чирак? Какъв ти е занаятът?
— Ковач съм, милорд.
— Какво ковеш?
— Каквото милорд поръча.
Някакъв мъж се появи иззад ъгъла и се приближи към тях. Облеклото му го отличаваше като човек с положение, но не благородник. Деклан беше виждал такива като него преди — високопоставен съветник или слуга на барона. Изгледа го мълчаливо, като че ли в този човек имаше нещо странно познато, макар Деклан да беше сигурен, че никога не го е срещал.
— Оръжие, броня? — попита Дейлон, след като мъжът застана до него.
— Да, милорд.
Новодошлият рече:
— Изглеждаш твърде млад за ковач.
— Млад съм… Сър.
— Това е Балвен, личният ми слуга — каза баронът.
Деклан наведе глава.
— Сър, знам, че съм млад, но съм майстор ковач. Нападението стана само няколко дни след като довърших майсторското си изделие, милорд.
— Майстор — повтори Дейлон. — Имам си ковач, но ако… дойде беда, сигурно ще имаме нужда от всеки ковач в Маркензас. — Взря се продължително в Деклан, после каза: — Познавам ли те?
Деклан се изненада.
— Не мисля, милорд. Това е първото ми пътуване извън Съглашението, а със сигурност щях да съм запомнил, ако сте минавали през селото ни.
— Има нещо във външността ти… Нещо познато. — Огледа още веднъж младия ковач и добави: — Напомняш ми за някого.
Помълча, после продължи:
— Сега, друг въпрос. Можеше да тръгнеш накъдето си искаш. Защо дойде тук?
— Собственикът на фургона, с който пристигнахме, Милроуз, е бил от Маркензас. Убили са го и са му взели фургона. С коларя му карали плодове до Съглашението или Илкомен. Ние освободихме коларя, Ратиган, и той искаше да се върне тук.
Дейлон се обърна към сина си и каза:
— Почакай тук. Ще се наложи да отложим малко ездата.
Младежът изглеждаше разочарован, но си замълча.
— Искам да видя този фургон — каза Дейлон.
Тръгна покрай сержанта, Балвен, и Деклан, а те се обърнаха и го последваха.
Щом стигна до фургона, Дейлон го огледа и каза на Ратиган:
— Ти ли си човекът на Милроуз?
Ратиган се поклони.
— Да, милорд.
— Името ми е познато — добави Балвен.
Дейлон кимна.
— Кажи ми какво се случи?
Ратиган погледна Деклан, който остана невъзмутим, и заговори:
— Ами, тъкмо излизахме от Илкомен, на път през Съглашението към Аваран, където имахме купувач за един фургон товар портокали и круши. Бързахме, знаете, защото колкото са по-пресни, толкова по-висока е цената. Обикновено отнема седмица бързо пътуване. И тъкмо стигнахме извън Илаган, близо до Дънкип, може би на половин ден оттам, когато търговците на роби ни скочиха. Убиха господаря ми Милроуз и изхвърлиха половината плодове край пътя. Искаха фургона за пленници. Тъй че ме натовариха с още няколко души и потеглихме. Бях само два дена с тях, преди да стигнат в Онкон. Убиха ги всичките кучи синове и… ами, знаех, че ще е най-добре да се върна и да ви кажа за това, милорд. А и фургонът и впрягът…