— Милроуз имаше ли семейство?
— Дъщеря, но тя е женена за един шивач в градчето Джуланд, гледа си децата.
Барон Дейлон помълча малко, после се обърна към Балвен.
— Искам бърз ездач, готов да отпътува до Илкомен до час. Ще пратя съобщение до крал Букохан. Той може и да не знае, че търговците на роби са били толкова дръзки да нападнат през границата му и в Съглашението.
— Да, милорд — отвърна Балвен и кимна на сержанта с тях да се заеме със задачата. Сержантът бързо се отдалечи.
Дейлон извика след него:
— И кажи на сина ми, че отлагаме ездата за днес.
Погледна Ратиган и продължи:
— Жена на шивач няма нужда от фургон, а ти ни направи услуга, като ни съобщи това. Задръж го. И ако някой друг фургонджия или колар оспори правото ти, кажи му, че аз съм наредил така. Бъди си сам господар.
— Благодаря, милорд — отвърна Ратиган, явно много доволен. Деклан знаеше, че цената на един добър фургон и впряг е повече, отколкото коларят можеше да събере за три години работа.
— Едно последно нещо, милорд — каза Деклан.
— Да? — Баронът се обърна към него.
— Моят майстор ми каза, че трябва да се видя с вас, за да зачета обещанието му.
— Кой е майсторът ти?
— Едвалт Тасман.
Дейлон погледна Балвен, а той повдигна вежда и му кимна. Баронът помълча за миг и рече:
— Той е един от най-даровитите ковачи, които познавам. Накарах го да обещае, че ще ми прати най-добрия си чирак. Значи това си ти?
— Той прецени, че съм годен да бъда обявен за майстор — каза Деклан. — Аз съм сирак и той беше като баща за мен, та заради това зачитам обещанието му към вас, милорд.
Дейлон отново помълча, а след това каза:
— Казваш ми това повече от дълг, отколкото от желание да потърсиш служба.
— Честно казано, милорд, обещах му да направя това, но това, което искам, е да си направя моя ковачница и сам да съм си господар.
Дейлон се усмихна.
— Явно си досущ като майстора си. Е, когато се устроиш някъде, надявам се да е в нашите земи, прати вест на сержанта за местонахождението си: възможно е услугите ти да ни потрябват.
— Ще го направя, милорд.
Деклан се качи на фургона и Ратиган обърна конете и поеха към портата.
Щом фургонът се отдалечи, Балвен се обърна към барона и каза:
— Помисли си, че го познаваш, а? — Тонът му беше леко насмешлив.
— А ти? — попита баронът.
Балвен се засмя, сложи ръка на рамото на барона и каза:
— Дейлон, това момче прилича повече на баща ни, отколкото ти или аз.
Очите на Дейлон се разшириха.
— Поредният незаконен брат?
— Да не си мислил, че сме само ние?
— Е, след като го каза, всъщност не. Просто никога не бях мислил, че ще срещна друг.
— Ами, след припадъка, който получи майка ти, когато татко ме доведе тук, подозирах, че той ще остави другите си копелета там, където са, но винаги съм си мислил, че може би ще се натъкнем на някого рано или късно. — Балвен се загледа след фургона и добави: — Татко определено разбираше от жени.
— Вярно е — каза Дейлон и се смълча.
След малко Балвен подхвърли:
— Мислиш.
— Да, понякога — отвърна сухо баронът. — Хайде да не споменаваме за самоличността на момчето на никого. Може да има някакво предимство за нас в бъдещето, но ако не, нека се погрижим младият ковач да не се окаже пречка.
— Както желаеш — отвърна Балвен с лек поклон. — Милорд.
— Тъй. Трябва да пратя съобщения на Букохан и на още няколко благородници; да ги уведомя за последната глупост на Лодавико. Търпях идиотията му, докато я сдържаше в Изтока, но вече твърде много се е доближила до нашите граници.
Балвен кимна и двамата тръгнаха към цитаделата. Балвен погледна през рамо към отдалечаващия се фургон, а после брат си.
— Ковачът?
— Дръж го под око. Ако е толкова добър като Едвалт, бих искал да прави оръжия за нас, вместо за съседите ни. Освен това не си единственият, който вероятно ще забележи фамилната ни прилика.
Балвен не отвърна нищо.
10.
В дълбините
Хату се събуди внезапно, в болка и мрак. Отне му няколко мига, докато подреди мислите си дотолкова, че да си спомни, че бяха в лодка с Донти, преди чудовищните морски същества да го издърпат под водата. Ожуленото по тялото му щипеше от допира на солената вода и няколко големи отока пулсираха. Примига и видя тъмни силуети, които се движеха в сумрака.
Осъзна, че виси вързан с вериги за китките; раменете го боляха и имаше чувството, че ще се откъснат. Погледна нагоре и едва успя да види тавана на тъмната влажна пещера. Видя и някакво сияние, идващо от локвите вода по пода и от цепнатини в стените, и си помисли, че е от някакъв вид фосфоресциращи водорасли. Излъчваше светлина едва колкото да мята сенки и смътни светли петна. Погледна отново нагоре и докато очите му се приспособяваха, започна да различава още неща: веригите бяха проврени през голяма желязна халка, закрепена за тавана.