Вляво от него на други вериги висеше отпуснат, явно изпаднал в безсъзнание човек. Донти? Хату размърда крака и откри, че може да се движи едва около една педя. По-нисък човек щеше буквално да виси от веригите. Той пренебрегна студа в краката си от дълбоката до глезените вода и застана изправен колкото можеше, като внимателно раздвижи ръце. Това малко облекчи болката в раменете му и той ги размърда; щом кръвообращението се върна, те запулсираха, но като че ли нищо не беше изкълчено или наранено.
Отнякъде отекна глух стон и той чу плясък на вода. Погледна надясно и видя друга верига, която висеше празна, и вероятно четвърта отвъд нея, но не можеше да е сигурен.
Изправи се на пръсти, което облекчи ставите на раменете му. Когато болката заглъхна, леко дръпна веригите, от което раменете му изпукаха. Изпита мигновено облекчение.
Тишината бе разкъсана от стон откъм дълбокия сумрак: отчаяно ридание, изпълнено с болка и ужас. Хату беше чувал много мъже да крещят и да стенат, така че разбираше разликите. Чувал беше мъже да викат от болка, докато почистват раните им, или някой да изреве от гняв, или да нададе дивашки вик, отдал се на бойната страст, но този стон беше…
Звукът приключи в пъшкащо ехо, както на човек, изпускащ сетния си дъх, последвано от болезнена въздишка, която заглъхна. За първи път през живота си Хату бе обзет от страх, който се впи чак в костите му и го смрази повече, отколкото можеше да го смрази влажната пещера. Стисна зъби, за да не затракат, а умът му се развилня като звяр, мъчещ се да избяга.
Отпусна се на веригите и болезненото дръпване, което усети веднага щом отново увисна от тавана, се оказа достатъчно, за да прогони обезумяващия ужас, и му помогна да го замени с много по-полезния гняв. Друг полезен урок, научен от всеки наставник и учител от най-ранните му спомени, бе, че човек никога не остава без надежда до най-последния си дъх. Дръпна още няколко пъти веригите и прецени, че опитите да ги изтръгне със сила са напълно безполезни, така че вместо това насочи ума си към обкръжаващото го и онези, които го бяха пленили.
Не можеше да види никой друг освен отпуснатия Донти вляво от себе си. Обърна се към приятеля си и прошепна:
— Донти?
Донти висеше неподвижно, без да помръдва. Хату видя една рана на главата на приятеля си: порязано на черепа, което беше кървило и кръвта бе текла от едната страна на лицето му, по врата и по рамото му. От обучението им знаеше, че черепните рани често изглеждат по-лоши, отколкото са, но се притесни, че понеже Донти висеше отпуснато, раната можеше да е от силен удар. Удар, който го бе накарал да бъде толкова дълго в безсъзнание, можеше да го убие. Раните на главата често бяха най-трудните за разбиране и лечение: човек можеше да понесе удар по главата и да изглежда, че се възстановява, а след това да умре внезапно. Майстор Бодай им беше казвал как бил гледал как лечители отварят черепите на мъртъвци, за да научат какви са причините за такива неща, но че засега нямало обяснение.
Хату отново повика Донти, но приятелят му не отговори. Все пак гърдите му се повдигаха леко, тъй че поне дишаше.
Хату с усилие измъкна ума си от паническия ужас. Нямаше никаква представа къде се намират, но все пак първата му задача беше да се освободи от веригите. Беше чувал за сикари, тренирани да изкълчват пръстите си и да измъкват ръцете си от такива пранги. Размърда пръсти и осъзна, че няма представа как да го направи. Задърпа и затегли, но какъвто и да беше номерът, разбра, че е непосилен за него.
Разбираше, че е безсмислено да се опитва.
Някакви далечни гласове нарушиха тишината и той реши да се престори, че е изпаднал в безсъзнание, и може би да научи нещо.
Гласовете бяха женски и жените говореха на непознат за Хату език. След малко се приближиха.
— Този се преструва — каза едната жена на търговския език на островите. — Нали, момче?
Хату не видя полза да продължава преструвката си и да рискува последствията, тъй че отвори очи и се изправи, колкото можеше.
Двете жени бяха с почти еднакви червени халати с отметнати назад качулки. Трепкащата светлина от фосфоресцентните локви му пречеше да види добре.