Едната жена беше по-голяма от Хату с може би само няколко години. Другата беше на възраст, на която можеше да му е майка. Не си приличаха. По-младата имаше грубо скулесто лице, което според Хату можеше да е и красиво, ако не се мръщеше толкова. Тя погледна спътничката си, после отново и внезапно него, и Хату видя в очите ѝ само лудост.
По-възрастната жена имаше изненадващо меки черти и приятна усмивка, макар че предвид сегашното му положение и начина, по който бе нападнат корабът, Хату предположи, че добротата ѝ е маска. Двете жени очевидно бяха играли някаква роля в нападението и тя вероятно включваше магия от най-тъмния вид. Съществата, които бяха нападнали кораба, не бяха от разказа на някой пиян моряк, за да накара другите да го почерпят. Онези същества с получовешки облик със сигурност бяха продукт на нещо могъщо и зло.
— Аха — каза по-възрастната жена. — Последните двама от онзи проклет кораб. Какво да правим? — Погледна спътничката си и попита: — Месо, еш или плувец?
По-младата жена изгледа Хату и каза:
— Не е достатъчно хубав. Месо. — После се обърна към Донти. — Този е хубавичък. — Огледа раната на главата му. — Еш, ако се възстанови. — И добави сприхаво: — Не съм се забавлявала от дълго време, Мада. Не съм направила дъщеря!
— Ти си млада, Сабина. Искаш само да се забавляваш и пренебрегваш задълженията си; мислиш само за съешаване и дъщери. — Хвърли неодобрителен поглед на по-младата жена. — Имаше време, преди твоята младост, когато момичета като теб също бяха месо. Тогава бяхме повече и властвахме над този океан. — Гласът ѝ стана по-тих. — Бъди благодарна, че времената се промениха.
Хищното изражение на по-младата жена се изкриви от гняв и негодувание, след като упрекът я удари като шамар в лицето. Намръщи се и Хату реши, че в острите ѝ черти няма нищо привлекателно. Мада трябваше много да внимава с нея.
Ръцете на младата жена пробягаха по гърдите на Донти и погалиха слабините му.
— Голям е — усмихна се тя със зъл блясък в очите.
— Ако се освести, можеш да се съешиш с него. После месо.
— Еш — прошепна Сабина. — Не месо. Хубавичък е.
Мада понечи да каже нещо, но спря. Наведе се към Хату толкова близо, че той видя лицето ѝ и осъзна, че каквито и мнения да си беше създал, вече са несъществени спрямо нещо, което така и не бе усетил досега: силна, съкрушаваща аура. Обзе го почти безумно желание да се махне колкото може по-далече от тази жена и се усети, че се дърпа назад на веригите, които го държаха увиснал, толкова силно, че ръцете му се изпънаха и гърбът му забърса стената зад него. Завладя го страх, последван от надигащ се гняв.
От устата му се изтръгна животинско скимтене и той извърна лице, щом жената посегна да докосне брадичката му. Стисна очи, след това рязко ги отвори и погледите им се сплетоха. Точно когато се канеше да докосне лицето му, тя внезапно отдръпна ръката си и изсъска сякаш от болка. После каза:
— Доведи Хадона.
— Какво… — почна по-младата жена.
— Доведи Хадона! — извика по-старата и тонът ѝ даде ясно да се разбере, че повече спорове няма да има.
Младата жена бързо се отдалечи, а Мада прошепна:
— Кой си ти, малко зверче?
Хату не отвърна. Умът му бе погълнат от страх, който го беше смалил до треперещо животинче. Единственото му желание беше да е навсякъде другаде, но не и в тази пещера, с тази жена. Гняв се надигаше с този страх, само на миг зад него.
— Страх тласка звяра — промърмори Мада, сграбчи го за брадичката и вдигна главата му така, че носът му почти докосна нейния.
Той събра всяка капчица кураж, която можа да намери в себе си, решен да не позволи на страха си да даде на тази жена повече предимство, отколкото тя вече имаше.
Изведнъж го заля прилив на енергия и той се успокои. Взря се в очите ѝ и се зарадва, когато тя се отдръпна, пусна брадичката му и отстъпи назад.
— Повече си, отколкото изглеждаш — прошепна жената.
На Хату му се стори, че долавя страх в думите ѝ, но не каза нищо. Уроците му го бяха научили, че най-добрият му шанс за оцеляване е да запази спокойствие и да не спира да търси изход. Един учител дори бе стигнал дотам да му каже: „Ако падаш от стръмнина към скали долу, безумното крещене означава сигурна смърт. Ако в онези последни няколко секунди насочиш ума си към търсене на изход, вероятно все пак ще умреш, но ще имаш шанс да оцелееш“. Казано беше уж на шега, но имаше и зрънце истина в този съвет.
Жената реагираше така, сякаш почти можеше да усети надигащия се в него гняв, насочен към нея като оръжие, и може би това играеше в негова полза.