Щом тя се отдръпна още крачка, Хату погледна крадешком към приятеля си, все още увиснал отпуснато на веригите си. На Донти поне му беше спестен този ужас. Но както беше увиснал неподвижно, едва ли щеше да се съвземе от удара по главата. Гневът изтласка останките от страха и Хату си помисли, че ако по някакъв начин оцелее и успее да избяга, ще е ужасно да каже на майстор Кугал, че внук му е мъртъв. Почти нелепата вероятност за такъв изход едва не едва не го замая и той си даде сметка, че е само на стъпка от истерията. Насили се да запази спокойствие, колкото бе възможно.
Над рамото на Мада видя група жени, които бавно изплуваха от сумрака; вървяха около стара прегърбена жена, но на почтително разстояние от нея. Пред старицата вървеше младата Сабина.
Мада отстъпи настрани, поклони се и каза:
— Хадона. Този е.
И посочи Хату.
Хадона беше направо отвратителна. Не беше само грозна, сбръчкана и изгърбена от годините — от нея изтичаше зло като осезаема миазма, облак, който я обгръщаше и ставаше все по-силен, докато тя се приближаваше.
Хадона спря пред Хату и изсъска:
— Какво е това?
— Точно затова помолих да те доведат — отвърна Мада. — Усещам…
— Огън — прекъсна я старицата и пристъпи към Хату. Той можеше да види всяка подробност от лицето ѝ; беше древна, но светлината в очите ѝ бе сякаш извън времето и изражението ѝ напомняше за хищна котка, пресмятаща как най-добре да докопа плячката си. Хадона се пресегна, но връхчетата на пръстите ѝ само увиснаха над очите на Хату.
— Кой си ти? — прошепна тя и сложи ръката си на очите му.
Хату пропадна в някакво тъмно място, където сенки се движеха пред по-тъмни сенки и от тях изникваха образи, но такива, каквито никога не бе виждал: като отпечатъци, останали след като е затворил очите си срещу внезапна ярка светлина. Ивиците цвят се сляха в плавни очертания: лица от миналото му изникваха и заглъхваха, преливаха се в други образи, непрекъснато се променяха и превръщаха.
Като в сън наяве, той си спомни.
Бяха се сбили заради някаква глупава обида: две момчета си разменяха пиперливи коментари без никаква друга причина освен скуката. Хату дори не знаеше какво бе първото подмятане и кой го беше подхвърлил. Свадата бе привлякла вниманието му едва след като се беше стигнало до обиди и размяна на удари.
Двамата с Донти стояха между зяпачите, които се бяха събрали в иначе празния склад. Беше горещ ден, доходите бяха по-ниски, отколкото очакваха майсторите, и всеки уличен крадец, гамен, джебчия и наблюдател бе на ръба. Нямаше значение какви бяха причините, хората винаги се наказваха за слаб приход.
Имаше два типа улични банди, действащи из държавите на Южна Тембрия в стотиците пристанища, пръснати между почти хилядата острова на изток от континента. Няколко от ключовите бяха напълно контролирани от квели наскости на Коалтачин; други, като тази, бяха инфилтрирани от членове на Скритата армия.
Хату погледна Донти, който с леко тръсване на главата показа, че трябва да останат настрана от свадата. Сегашната им банда се наричаше Черните паяци и иначе щяха да останат незабележими, само че напоследък бяха започнали агресивно да разширяват дейностите си и това бе забелязано от Съвета на майсторите в Коалтачин. Хату и Донти бяха пратени там, за да разкрият самоличността на Черната вдовица, водачката им. На местни банди се разрешаваше да действат, стига да не станат прекалено амбициозни. Която и да беше тази Черна вдовица, беше се намесила в операции, контролирани от Коалтачин.
На Хату и Донти им беше отнело няколко седмици, докато се внедрят и придобият усет за цялостната организация на Паяците. Донти водеше операцията и ако успееше, щяха да знаят самоличността на Вдовицата и можеха да докладват, което щеше да доведе до евентуалното премахване на Черната вдовица и разпръсването или поглъщането на бандата ѝ.
„Не — отекна глас в ума на Хату. — Още назад. Ти си нещо повече от уличен побойник.“
Блясък на светлина, резка от мрак — и той отново беше на острова. Жега обливаше учениците, докато се мъчеха да усвоят поставената им задача. С това сутрешно упражнение им се набиваше изкуството да са мълчаливи; това бе урокът, който Хату мразеше най-много. Нямаше нищо против да стои на един крак, беше силен и можеше да пази равновесие; нямаше нищо против да мълчи; но му беше почти невъзможно да опразни ума си, каквото и да означаваше това.
Беше само на единайсет, но умът му работеше бясно още тогава. Искаше да знае неща, да разбира как действат те или защо са… както са. В ума му имаше безброй оставащи без отговор въпроси, но да говориш на учител, без той да те е заговорил, беше забранено. Всяко нарушение водеше до пръчката или бича. Така че Хату мълчеше обезсърчено, а годините мълчаливо подчинение прикриваха бавно тлеещия му гняв, винаги дълбоко скрит.