— Не! — отекна гласът на Хадона. — Още по-назад!
Нов ослепителен блясък, още тъмнина — и Хату беше в селото под училището. Част от ума му знаеше, че това не е реално, и за един кратък миг то се съпротивляваше на принудата да се подчини на предложената му реалност, но всъщност не разбираше как да ѝ се противопостави, така че се понесе още по-назад…
Видя кучето и без да знае защо, се уплаши. Искаше да извика и да побегне, но дори още на пет беше обучен да не вика и да не пищи. Само леко скимтене се откъсна от устата му.
Беше играл с някакви шарени камъчета, които му беше дала една от матроните, докато простираше прането. Наблизо играеха други деца, залисани с най-различни неща, за да не направят беля, но той беше най-близо до пътя.
Хату стана и забърза към матроната, докато тя окачваше прането на въжето, и я задърпа за полата. Тя го погледна отгоре, повдигна въпросително вежда и той посочи кучето.
Тя мигновено пусна прането и взе Хату в прегръдката си. Огледа се, видя някакви работници да идват по пътя откъм нивите и им извика:
— Бясно куче!
После понесе Хату към другите деца.
През рамото на матроната Хату загледа мъжете, които хукнаха с лопатите и вилите си да убият кучето.
— Не… Още.
Този път нямаше думи. Зрението му се размъти и безразборни спомени започнаха да изникват и да се размиват. Светлини и сенки заляха ума му и Хату усети, че му е трудно да назове нещата с думи. Беше много мъничък.
Съществуването му познаваше допир, мирис, светлини и сенки, топлина и липса на топлина, глад или блаженство от кърменето. И все пак имаше и още нещо; защото за кратки мигове между кърменето и съня усещаше как други неща преминават през ума му, неща, които все още не разбираше, макар и да се чувстваше уверен, че разбирането рано или късно ще дойде. Бяха енергии, които усещаше отделени от света на усещания и възприятия, в които отрастваше, и той приемаше с радост близостта с онова, за което по-късно щеше да започне да мисли като за „другото“.
Това също така бе мигът, в който той изгуби „другото“, и понеже нямаше думи, с които да опише загубата му, изпитваше само дълбока липса, ехо от нещо важно, но изгубено, ехо на отсъствие, което щеше да остане в корена на постоянното му усещане за безсилие и гняв.
„Това е — стигна глас до ума му. — Това са нещата, които трябва да знам.“
Някой го вдигна и силни шумове наблизо го стъписаха. Той се разплака, но нечия ръка му запуши устата. Чу гласове да изричат думи, които не разбираше в спомена си, макар да ги разбираше сега, докато съживяваше този спомен.
„Те убиват бебетата! Вземи го и бягай.“
„Къде?“ — попита глас много близо до него, може би на онази, която го държеше притиснат до гърдите си. Усещаше мека топлина и чуваше туптенето на сърце.
„До потока от езерото. Тръгни надолу по оврага и в долината. Покрай водопадите има пътека, от дясната страна. Тръгни по нея и ще стигнеш до брега. Върви надолу дотам, където се бие баща ти. Ако някой е оцелял. Ако не, скрий детето колкото мо…“
Гласове и образи заглъхнаха.
Хату се събуди. Беше измръзнал до кости. Зъбите му тракаха. Злата старица отново се взря в очите му и той усети как го пронизаха непознати усещания, сякаш прииждаше буря. Настръхна. Старицата мълвеше някакво заклинание и той чуваше думи, които почти разбираше. Болката в раменете му угасна и силата му се върна. Старицата махна с ръка и усещането, че е добре, угасна. Старицата прошепна:
— От богове е докоснат. Той е същество на мъстта. Магия спи вътре в него.
— Убий го — каза Сабина. — Месо!
— Не! — заяви Хадона. Изглеждаше готова да удари по-младата жена и тя се отдръпна и потрепери. — Готова си да причиниш унищожението на всичките Сестри от Дълбините. — Обърна се и погледна Мада. — Той е същество на сила, оръжие, което да се използва. Не можем да позволим да се използва срещу нас, но който го убие, ще отприщи невъобразима ярост. Той трябва да умре далече оттук, и не от нашите ръце. — Помълча, след което отрони: — Плувците да го върнат.
— А другият? — попита Мада.
— Задръж го за своя играчка. Може би една първа дъщеря ще те научи на неща, на които никой друг, изглежда, не може.
Мада се засмя, а Хадона каза:
— Повикайте плувците и го махнете. Веднага!
Хату погледна към приятеля си, който все още висеше отпуснато, и съжали, че не може да се сбогуват, а после Хадона махна с ръка пред лицето му и мракът го погълна отново.