Другите се поколебаха за миг, а после настроението се промени и няколко от мъжете кимнаха на Деклан. Гилди продължи:
— Направи си работилницата където искаш, но намини да пийнем преди да напуснеш града и ще ти разкажа как стават нещата тука, за да не предизвикаш някоя караница с колегите си ковачи. — Посочи на юг и добави: — Три улици по-надолу има един манифактурист, при знака с черно-бялата овца. Завий надясно и ще намериш ковачницата ми на лявата страна на улицата, малко по-надолу.
Деклан протегна ръка и рече:
— Разбрано.
Стиснаха си ръцете, а после Гилди се обърна и каза:
— Трябва да се връщаме на работа, момчета.
Когато тълпата ковачи и чираци се разпръсна, Деклан отново се качи на фургона.
— Добре се справи — каза Ратиган. — Няма по-корава пасмина в града от ковачите, освен може би коларите. Ако им станеш враг, работите може да тръгнат много зле.
— Не ме уведоми за тяхното… братство, преди да пристигнем.
Ратиган сви рамене, подкара отново конете и чак после каза:
— Че защо? Ти изобщо не спомена къде възнамеряваш да идеш след като говориш с барона.
Деклан въздъхна.
— Май си прав. — Огледа се, щом фургонът пое обратно към пазара. — Къде отиваме?
— Не знам за тебе и момчето — каза Ратиган, — но аз отивам на пазара да видя дали има нещо, което трябва да се прекара. Като стигнем там, ще се радвам да ти помогна да си разтовариш наковалнята и инструментите.
Деклан го погледна и се засмя.
— Да де. — После усмивката му изчезна. — Ще ми трябват услугите ти още малко, докато намеря подходящо място за ковачница.
— Трябва да поспечеля малко пара, Деклан — каза Ратиган сприхаво. — Коне имам да храня, а ще измършавеят с тревата, която ядат, откакто напуснахме Онкон. Имат нужда от зърно. А зърното иска пари.
Деклан каза:
— Ще ти купя зърно и ще ти дам и два сребърника, но не мога просто да застана край пътя и да използвам инструментите си. Трябва ми добра ковачница или място, където да си построя.
Ратиган кимна. Ясно му беше, че няма да се отърве лесно от Деклан и Юсан, а и въпреки егоизма си също така знаеше, че дължи свободата си, и дори живота си на селяните на Онкон; а двамата мъже с него бяха в ядрото на освобождаването му. Помълча малко, после каза:
— На пазара все ще намерим някой да ни помогне.
Ратиган подкара по някаква тясна уличка и скоро излязоха на площад, пълен с коне, фургони, коли и товарни животни. Ратиган спря фургона, скочи на земята и махна на Деклан да го последва. Обърна се към Юсан и каза:
— Ти стой тука и дръж нещата под око. Никой няма да ти досажда, но ако никой не гледа фургона, инструментите сигурно ще изчезнат.
Деклан погледна Юсан и рече:
— Да, чакай тук. Ще гледам да не се бавя.
Юсан, който беше почти напълно оздравял, се подразни, че го оставят, но не каза нищо и само кимна.
Деклан тръгна с Ратиган към пазара и щом приближиха първата сергия, попита:
— Наистина ли може да ми задигнат инструментите?
— Може би не. Никой не се занимава с коне и фургони, но нещо, което може да се вдигне и отнесе? — Сви рамене, след което посочи. — Ето я и нея.
„Тя“ се оказа едра жена на средна възраст със светлосин шал на главата, от който се мъчеха да се измъкнат кичури и къдрици от яркооранжевата ѝ коса. Обгорели от слънцето бузи и лунички господстваха на кръглото ѝ лице. Носеше блуза с дълбоко деколте, сив елек без ръкави и огромна яркосиня пола, която метеше земята. Стоеше зад две по-млади жени — слабичко тъмнокожо момиче с остро лице и приятно закръглена блондинка, която имаше лека прилика с едрата жена. Деклан си помисли, че русичката е едно от най-хубавите момичета, които е виждал.
— Ей, Каланора! — извика Ратиган за поздрав.
Очите на едрата жена се присвиха, щом видя приближаващия се Ратиган.
— Не ми хаби времето и не досаждай на момичетата ми, Ратиган! — След това по лицето ѝ пробяга объркване и очите ѝ се разшириха. — Ти не беше ли заминал нанякъде с Милроуз?
Ратиган пренебрегна суровия тон на първата ѝ забележка и отговори на въпроса ѝ.
— Милроуз умря. Нападнаха ни разбойници, търговци на роби близо до границата на Илкомен и Съглашението.
— Хмм — каза само Каланора и погледна коларя по начин, намекващ, че е убедена, че каквото и да е сполетяло господаря му, навярно е било по негова вина.
— Кой е приятелят ти? — попита Каланора, като извърна преценяващия си поглед към Деклан, сякаш не беше склонна да вярва на никой от спътниците на Ратиган. Деклан беше сигурен, че двамата си бяха имали много вземане-даване.