Ратиган се ухили злобно.
— До скоро виждане, Каланора. Много ми харесва новият цвят на косата ти.
— Онази кучка, Клотилд! — измърмори Каланора. — Кълнеше се, че ще е точно както когато бях млада. Сега изглеждам все едно на главата ми растат картофи! — После се засмя. — Нося шала, за да не помислят хората, че съм бебето на Огнегривия!
Ратиган се поотдръпна и подметна:
— Малко си старичка за такова предположение.
Смехът ѝ изчезна и тя се намръщи.
Ратиган се отдръпна още малко.
Деклан кимна за довиждане и забеляза, че и двете момичета ги наблюдават с интерес, докато си тръгваха. Когато се отдалечиха достатъчно, попита:
— Бебе на Огнегривия?
— Ти къде си отраснал? — попита Ратиган.
— В Онкон.
— Това обяснява нещата — каза коларят, щом тръгнаха към фургона му. — Значи, имаше пет големи кралства. Сега има четири. Кралят на Итракия го наричаха Огнегривия, заради червената му коса. Цялата му родословна линия имаше такава коса. Меднозлатиста, напръскана със слънчева светлина, според разказите. Разправят, че всички Огнегриви бил убити, освен едно бебе, което някой слуга спасил и отнесъл надалече. Все едно, има също така проклятие или нещо такова, свързано със смъртта на последния Огнегрив.
— Последния? Нали каза, че имало бебе, което оживяло?
— Това е само приказка — отвърна Ратиган.
Наближаваха фургона. Ратиган продължи:
— От друга страна, има достатъчно лоши работи, които стават на изток след смъртта на онзи крал… Може би наистина е имало проклятие. — Помълча, после добави: — Но ако е имало дете…? — Сви рамене. — Другите четирима крале биха платили щедър откуп за него; отраснало момче или момиче вече, предполагам. Е, има ли още нещо, което искаш да знаеш?
— Онези момичета?
Ратиган се ухили.
— Черничката се казва Мина, русата е Федра. Различни бащи, както може да се сети човек от вида им. Мина е зла, а Федра е мила, но след няколко чаши вино и двете стават наистина сладки.
Деклан се намръщи. Разбра, че двете са готови да му предложат отношения, каквито бе имал с Роз, но пък към нея имаше чувства. Изгледа неодобрително Ратиган за миг, след което сви рамене.
Ратиган спря и го погледна.
— Защо? Могат да са забавни. Проблемът е измъкването им от Каланора.
— Не знам. Просто… — Деклан замълча. Като помислеше за всичко, което му се беше случило напоследък, от ставането му майстор ковач до последната му нощ с Роз и разговора му със съпруга ѝ — всичко. Смута все още го имаше, но той знаеше, че ще заглъхне. — Нищо всъщност — въздъхна той и тръгнаха отново.
Накрая, щом завиха към мястото, където ги чакаше фургонът, каза:
— Вече съм майстор ковач. Би трябвало да уседна.
Ратиган се засмя.
— Не си имал много време с момичета, значи. — Плесна го закачливо по гърба, жест, който Деклан изтърпя мълчаливо. — Тези двете са просто забава за нощта, не са за бъдещи майки. — Замълча и премисли. — Да го кажа другояче: те почти сигурно ще станат майки, по-вероятно по-скоро, отколкото по-късно, но не са жени, от които стават добри съпруги.
Деклан запази равнодушна маска. Споренето с Ратиган хабеше твърде много време и енергия. Знаеше също така от приказки с пътници, че мнозина мъже разбират нещата така. Но той беше селски момък и беше отраснал в място, където майките учеха дъщерите си да се държат порядъчно — дори тези дъщери, които не слушаха; беше спал с няколко от онези, които не слушаха майките си — но помисли за Едвалт и Майла и за другите семейни двойки в Онкон… може би просто беше едно селско момче, озовало се в различен свят. Тъй или иначе, не държеше на чувството, което му даваше слушането на Ратиган. Срещата с Джак след като беше спал с Роз го притесняваше и сега той осъзна, че всъщност се опитва да преосмисли какво да изпитва спрямо жените… и беше напълно объркан. Ратиган поне беше твърд в мненията си, колкото и глупави да бяха те.
— Ти ще си единственият ковач в градчето. Много майки с удоволствие биха омъжили дъщерите си за ковач. В повечето градчета единственият ти съперник би бил мелничарят или някой много успешен търговец. Тъй че изчакай малко и виж що за място ще се окаже Хълмът на Беран. Ако не ти харесат момичетата там, спести пари, върни се тук и виж дали има някоя дъщеря на дюкянджийка, която те устройва по-добре.
Деклан премисли току-що казаното от Ратиган, а след това се засмя.
— Ратиган, изненадваш ме.
Коларят спря и го погледна.
— Защо?
— За такъв злонравен тип като теб си наистина прозорлив; това всъщност беше много разумен съвет. Благодаря ти.