— Това не обяснява съвсем посрещането — каза Деклан.
— Ами, момчетата също така са притеснени някой да не подбие цените.
— Това вече започва да ми прилича на гилдия.
Гилди се усмихна, но усмивката му бързо угасна.
— Не точно. Барон Дюмарш не би позволил да се организира гилдия, както вече казах. Той е достатъчно честен човек и държи на думата си, така че не ни се налага да я правим формално. Държим връзка помежду си и гледаме никоя стомана, направена в Маркензас, да не се отрази лошо на някого от нас. Търговците на желязо са достатъчно благоразумни, за да не карат лоша руда в града.
Деклан кимна.
— Честно.
— Е, вече трябва да пийна. Нищо не остана за говорене, което да е опасно да се подслуша.
Деклан отново кимна и тръгнаха пак. Гилди го погледна накриво и рече:
— Не си от много приказливите, а?
Малко смутена усмивка придружи отговора на Деклан:
— Не повече, отколкото трябва, предполагам.
Деклан можеше да е не по-малко разговорчив от всички, особено с халба ейл в ръка, но в чужд град, докато си търсеше ковачница, разбираше, че е по-добре да слуша, отколкото да говори.
Седнаха в един малък хан наблизо. Беше още рано и повечето маси бяха празни. Кръчмарката им донесе ейл и след като отпи, Гилди каза:
— Та какво още мога да направя за тебе, Деклан?
— Кажи ми за Хълма на Беран.
— Хм. Хълмът на Беран? Интересно място. Може би е точното място за предприемчив младеж като тебе. — Наведе се напред и опря лакти на масата. — Нямат ковач, както чувам. Хората там трябва да пътуват ден и повече, за да им се оправят нещата, или да чакат да мине някой пътуващ ковач. — Отпи отново и се отпусна назад. — Имаше един ковач там, Валтер. Валтер Ковача.
Деклан мълчеше. Него също щяха да го нарекат Деклан Ковача може би: беше копеле, така че щяха да го знаят по занаята му, а не по бащино име.
— Беше зъл старец тоя Валт, макар да чувам, че жена му била съвсем свястна жена — продължи Гилди. — Хълмът на Беран е на кръстопът на търговски маршрути, които заобикалят повечето цивилизовани места и пътища. Плашлива душа не би отишла там. Пътят, който стига до градчето, пресича два пъти Пустошта. Викат ѝ и Дивите земи.
— Значи е опасно?
— Повечето места може да са опасни, Деклан. По някаква причина баронът не е поставил никакъв гарнизон там; някои разсъждават, че гледа обратно на нещата, за да може да върви търговията на изток, без да се плаща мито, макар че това не изглежда много умно, или пък има някаква друга причина. Може да бъде опасно там понякога. Тоя красив меч, дето си го изковал… Можеш ли да го въртиш?
— Ако се наложи.
— Добре, защото въпросът не е „Дали Хълмът на Беран е опасен?“, а „Колко е опасен?“.
Деклан се усмихна.
— Та колко е опасен?
— Ами… доста. Ти си от Съглашението, нали? Точно там замина Едвалт.
— Да, отраснах в Онкон.
— Някога беше хубаво, мирно място, след като всеки крал бе готов да сложи на въжето всеки, който започне беля.
— До скоро, да.
— Та къде се научи да въртиш меч?
— Едвалт казва, че този, който не знае от какво се нуждаят клиентите му, е лош ковач. Тъй че ме научи да се бия, да яздя, да карам впряг, дори да ора. Мога и да готвя малко, така че разбирам от тигани и котлета. — Деклан замълча. — Все пак с оръжията е така: ставаш по-добър, ако знаеш как действат.
— Вярно е, но има разлика между това да знаеш и да си добър. Добър ли си?
— Достатъчно, мисля.
— Тогава би трябвало да се оправиш в Хълма на Беран. Ще имаш работа с груби търговци и пияни пазачи на кервани повечето време, но понякога през градчето минават и опасни типове, от тия, с които не можеш да се разбереш освен с кръв и стомана. Тъй че повечето хора там са корави, годни да си защитят града.
Деклан само кимна, щом си помисли за сблъсъка си с търговците на роби. Ако не беше Едвалт, беше съвсем сигурен, че двамата с Юсан сега щяха да са мъртви или във вериги. Реши, че да си имаш съседи, които могат да защитят града, си е добро нещо.
Зададе още няколко въпроса, особено за цените на по-обикновените стоки, правени от ковачи в тази част на света; изненада се от някои разлики, но повечето суми се доближаваха до това, което Едвалт взимаше в Онкон.
Гилди стана.
— Е, аз се прибирам, че трябва да се умия. Жена ми не ми дава да ям, без да съм си умил лицето и ръцете. Не знам откъде ѝ е дошла тази шантава идея, но баща ми казваше: „Жена щастлива, живот щастлив“. — Засмя се и добави: — То пък един живот. Животът свършва, като се ожениш, ако ме разбираш.