— Мисля, че да — каза Деклан с усмивка. — Питиетата са за моя сметка.
— Разбира се, че са — отвърна със смях Гилди.
Стиснаха си ръцете и Гилди си тръгна. Деклан поседя няколко минути замислен за пътуването си. Не беше по природа разсъдлив човек. Приемаше всеки ден така, както дойде, но отскорошните промени в живота му бяха толкова значими, че трябваше да помисли за това, което съдбата бе поставила пред него. Вече повече се вглеждаше в себе си и си задаваше въпроси, за които никога преди не бе мислил. Беше объркан и притеснен от това как се променя животът му, без самият той да има много голям избор в цялата работа.
Винаги беше знаел, че някой ден ще е майстор ковач. Едвалт беше дал това да се разбере много ясно отрано, като го хвалеше, щом го заслужеше, и го укоряваше, когато си спечелеше укор, но даваше ясно да се разбере, че Деклан притежава талант, какъвто имат малко ковачи. Младият ковач никога не се беше възгордявал особено от това, но го смяташе за честна преценка на способностите му. Просто се чудеше понякога защо това, което му идваше естествено, изглеждаше такова предизвикателство за Юсан.
Юсан компенсираше с тежка работа онова, което му липсваше като талант, и макар да му отнемаше повече време да усвои нещата, щом научеше нещо, не го забравяше. Деклан беше убеден, че Юсан също ще стане майстор, просто с малко повече усилие. Можеше да е с десет или петнайсет години по-стар, отколкото Деклан беше сега, но рано или късно щеше да си има своя ковачница. След упоритостта най-голямото качество на Юсан беше педантичността. Може да беше по-бавен от Деклан в ковачницата, но накрая работата му не отстъпваше на неговата.
Деклан довърши пиенето си и стана. Кръчмарката го погледна с усмивка, сякаш го питаше дали не би искал още нещо. Той леко поклати глава и излезе.
Намери лесно пътя до дюкяна на бившия господар на Ратиган. Влезе в малкия двор и видя, че конете са в яслите и хрупат с охота зърното, сипано им в едно корито; бяха почистени и вчесани. Каквото и да мислеше Деклан за Ратиган, той явно се грижеше добре за тях. Деклан беше виждал достатъчно занемарени животни, нуждаещи се от подковаване, за да знае, че тези са здрави, и беше виждал как коларят прави каквото може за тях всяка нощ, докато бяха на път. Ратиган можеше да има неуместни представи по отношение на жените — Деклан го досмеша, като си помисли какво би казала Роз, — но явно държеше на отговорностите си.
Младият ковач влезе в скромната къща на Милроуз и завари Юсан и Ратиган седнали в една стаичка отзад.
— А, дойде най-после — каза Ратиган.
На масата имаше месеник, голяма кана ейл и половин топка сирене, по-точно много по-малко от половината, и малко парче хляб.
— Хляба го изядохме — каза Ратиган.
Деклан махна с ръка, седна и се залови с месеника. Беше пил достатъчно ейл, тъй че погледна помпата в ъгъла и каза:
— Това там работи ли?
Ратиган кимна, тъй че Деклан взе една чаша, оплакна я и я напълни. Седна отново и каза:
— Никога не бях виждал помпа в къща.
— Ще ги виждаш много по градовете. Скъпо е да се прокара тръба от най-близкия кладенец, но е много удобно. Спестяваше много време на господаря ми да не се налага да мъкне ведра.
Деклан забеляза синина на лицето на Ратиган и попита:
— Откъде го получи това?
— Един от съседите решил, че след като Милроуз не се връща, може да се нанесе тука. Трябваше да го изнеса.
— Всичко е уредено, значи?
— Повече или по-малко. Утре ще кажа на оня глупак, че скоро се връщам и да не се опитва да се нанася отново. Нищо ценно няма за крадене, освен конете и фургона, а те ще са с мен.
Намръщи се.
— Ще видя и дали някой има нужда да му се закара нещо до Хълма на Беран, щото ми се отвори малко свободно място. Това ще докара още малко пара. Пък там ще видя дали има нещо за возене дотук.
— Умно — каза Деклан.
Довършиха яденето и легнаха да спят. Ратиган отстъпи единственото легло на Юсан без възражения и мнението на Деклан за него се вдигна още.
12.
Без посока и сам
Тропване по дърво беше първото, което Хату усети — звукът се вряза в размътеното му съзнание. Събуди се и усети, че се люшка. Осъзна, че отново е в лодката, от която бяха отвлечени двамата с Донти. Погледна нагоре.
Малката лодка все още беше вързана за кораба и водата плискаше по борда. Нищо не се беше променило. Провизиите все още си бяха под платното, което бе готово за изпъване, греблата си бяха на местата.
Понечи да се надигне и всяка частица от тялото му простена. Освен очакваната болка от синини и стави, изпънати от вериги, имаше и друго усещане: имаше чувството, че всяка фибра от съществото му е оскърбена, и все още долавяше ехо на болка от стъписващата енергия, която бе протекла през него. Надигна се с усилие и веднага наведе глава през борда, понеже му се догади. Нямаше нищо за повръщане, но стомахът му се сгърчи три пъти, преди да успее отново да си поеме дъх.