Изчака болката, гаденето и внезапния пристъп на замайване да затихнат. Вдишваше бавно, за да преглътне ужасите, които някак си бе преживял.
Донти. Хату знаеше, че докато е жив, никога няма да забрави как приятелят му висеше безжизнено на веригите. Сърцето му се сви още повече, когато си помисли, че дори Донти да оживее, съществото в пещерата (не можеше да мисли за него като за жена) ще го използва. Избърса напиращите си сълзи. Никога не се беше чувствал толкова сам, но с помощта на духовната дисциплина, която му бе набита от дете, принуди ума си да устои на безпомощността. Дори Донти да оцелееше, Хату нямаше как да разбере къде е, още по-малко да се заеме със спасяването му. Приятелят му като нищо можеше да е мъртъв; и може би това беше по-добра съдба от онова, което можеше да го очаква.
Хату знаеше, че да позволи на отчаянието да го надвие е толкова сигурна пътека към смъртта, колкото тази, от която току-що се беше спасил. Защо го бяха освободили и какво имаха предвид онези зли вещици с това, че бил прокълнат и съсъд на сила, бяха въпроси, които трябваше да остави настрани.
Първата му задача беше оцеляването. Но по петите на това осъзнаване дойде въпросът: защо ме пуснаха? Многократно беше изтласквал настрани този въпрос. Никаква представа нямаше за каква сила и за каква опасност бяха говорили. Да разбере какво имаше предвид онази зла вещица беше друга причина да иска да стигне до Коалтачин. Всяка мисъл трябваше да се насочи към оцеляването и стигането дотам.
Трябваше да намери безопасно пристанище. Имаше груба представа къде се намира, след като се бе озовал отново на кораба. Пресметна приблизително колко бързо се движи корабът и посоката му: знаеше, че направляването на малката лодка срещу вятъра и гребането, когато се наложи, вероятно ще го доведат до провлака за три дни, стига да не се изгубеше между безбройните островчета в района. Имаше достатъчно провизии за седмица или повече, а стигнеше ли до брега, щеше да може да сподели какво се беше случило.
След като изпълнеше дълга си, можеше да насочи ума си към въпросите, повдигнати в онази гадна яма на злото. Вече имаше имена за странните чувства и усещането за отделност, които бе изпитвал от детството си. Сила, магия и предопределение оформяха събудилата се наново част от него, част, която беше дремала в него от самото му раждане. Щеше да научи истинската ѝ природа и да я овладее.
Нямаше никаква представа къде обитават Сестрите на Дълбините, близо или далече оттук, нито в коя посока, нито колко дълго беше бил в безсъзнание, докато го бяха носили дотам и обратно. Може би майсторите на Коалтачин щяха да поискат да ги издирят, или по-вероятно щяха да сметнат загубата на кораба и екипажа — включително Донти — просто за загуба и да се заемат с други работи. Но дори ако съдбата не позволеше бързо връщане, той щеше да се върне някой ден, да намери онази зла клоака и да я изгори на пепел. Щеше да им покаже кой наистина е от огън докоснат.
Лодката пропускаше, а беше само заранта на втория ден. Хату беше затегнал руля и се беше опитал да отдъхне малко преди изгрев-слънце, но се събуди само след два часа до глезените във вода.
Не знаеше дали капитанът е бил нехаен в поддържането на лодката, или повредата е причинена от блъскането ѝ в кърмата на кораба, докато той беше пленник, или беше съчетание от двете, но дъските откъм десния борд се бяха разхлабили точно над ватерлинията, така че влизаше вода всеки път, щом лодката се наклонеше. Беше бавно процеждане, но водата все пак се просмукваше. Трябваше да я изгребва, но проблемът беше, че нямаше нищо, с което да изгребва, тъй че трябваше да го прави с шепи.
Трябваше да стигне до някой остров, да издърпа лодката на брега, да намери някакво подобно на катран или смола вещество и да използва каквото още може да намери, включително откъснат плат, за да направи уплътнения и да запуши двете най-големи пролуки. Няколкото по-малки едва ли щяха да станат по-лоши, освен при бурно време, в който случай той най-вероятно бездруго щеше да потъне и да умре, така че можеше да ги пренебрегне.
Проблемът беше, че плаваше през низ от пясъчни атоли без никаква сериозна растителност освен трева и храсталаци. А му трябваше някаква смола.
Правеше всичко възможно да избягва измамните коралови пръстени. Имаше рифове точно под повърхността и трябваше да внимава. На два пъти първия ден беше смъквал платното и беше гребал, но така лодката поемаше повече вода, а и умората го изтощаваше. Беше загубил представа откога не е спал.