Навлязоха в градчето и Ратиган опитно подкара през оживените улици. Деклан се почувства малко объркан, защото на повечето сгради липсваха каквито и да било знаци. Свикнал беше с това в Онкон, но пък у дома познаваше всяка постройка, а в градовете, през които бяха пътували, повечето места за търговия имаха табели, указващи вида на стоката, та дори да бяха грубо изписани, но тук нямаше никакви. Накрая каза на Ратиган:
— Знаеш ли къде отиваме?
— Само гледай какво излагат хората — храна, кожени изделия, дрехи — и запомняй къде си го видял. — Сви рамене все едно това беше несъществен проблем.
Спря два пъти, за да разтовари скромния си товар, преди да стигнат до един голям хан с табела с три бели звезди, нарисувани на черен квадрат, и вкара фургона в малкия двор зад хана.
На Юсан отново му възложиха задачата да пази фургона; Деклан беше доволен, като виждаше, че чиракът вече напълно се е възстановил от раните си, и си помисли, че още няколко дни добра храна и малко работа ще го оправят съвсем.
Влезе след Ратиган в тъмния хан. Помещението имаше само един вход и един голям прозорец на северната стена, няколко свещи мигаха на тезгяха и масите. Неколцина клиенти ядяха или пиеха кротко, но ханът не беше препълнен. Деклан очакваше това да се промени, след като следобедът се изнижеше и хората започнеха да се отбиват след работа.
Отидоха до тезгяха, зад който един едър мъж с невероятно гъста туфа прошарена черна коса стоеше и ги гледаше втренчено. Когато спряха пред него, каза само:
— Какво ще е?
— Ти ли си Леон? — попита Ратиган.
— Аз съм.
— Каланора в Маркенет каза, че ти си човекът, когото да видим за една ковачница. Държал си бил правата на вдовицата за нея.
— Ковач ли си? — попита ханджията.
— Не аз, той.
И Ратиган посочи Деклан, който кимна мълчаливо.
— Аз съм и аз ги държа — каза кръчмарят. — Щом ви праща Каланора, добре сте дошли. Но е много скъпа ковачница за един новоизлюпен калфа.
Деклан отвърна:
— Станах майстор този месец и търся добро място, за да си направя дом.
Ханджията извади три големи чаши и черна бутилка.
— Не можем да обсъдим работата прилично без едно-две питиета. Първите питиета от мен. След това ти плащаш.
Наля по малко кехлибарена течност в чашите и добави:
— Наздраве и за честна сделка! — После ливна питието в гърлото си.
Деклан никога не беше виждал такова питие. Не си падаше много по пиенето, въпреки че като повечето млади мъже бе научил този урок по трудния начин. Пиеше по един-два ейла най-много; беше опитвал и вино, но не му харесваше. Подуши чашата си и вдиша аромат, който му напомни за разтворителя, с който чистеше смазката от инструментите си, след като е монтирал ос. Видя как и Ратиган гаврътна питието си и последва примера му.
Неочаквано парещо усещане удари езика му и той се помъчи да преглътне. Течността изгори гърлото му и изкара сълзи на очите му. Той изпъшка и се закашля.
Леон се мъчеше да не се засмее, а Ратиган плесна Деклан по гърба.
— Никога не си пил уиски, а, момко?
С почервеняло лице и докато се мъчеше да вдиша, Деклан поклати глава и спря да кашля.
— Какво е това?
— Уиски. Правят го кес’туните на север. Те са диваци. На варварската реч, която минава за техен език, означава „водата на живота“.
Очите на Деклан спряха да сълзят.
— Щом казваш.
— Казвам го, и те го казват — каза Леон и наля по още едно. — Този път отпий внимателно, докато свикнеш с паренето. Ще видиш, че постепенно ще ти хареса.
Тъй като не искаше да обиди човек, с когото предстои да преговаря, Деклан отпи пак. Пак пареше, но след като вече го очакваше, той не се задави. Прииска му се да го изплюе, но го преглътна. В очите му пак избиха сълзи.
— Както казах — продължи Леон, — постепенно ще ти хареса.
Едва ли, помисли си Деклан, въпреки че из стомаха му като че ли се разля мека топлина. Кимна мълчаливо.
— Сега, преди да се заемем с работата, трябва да огледаш мястото, нали? — Обърна се и извика към една врата отзад. — Гвен!
Едно момиче влезе през вратата, бършеше си ръцете в престилката.
— Какво, тате?
— Заведи този момък до ковачницата да я огледа. Мисли да я купува. — А на Деклан каза: — Това е дъщеря ми Гвендолин. Гвен, това е Деклан.
Тя погледна Деклан бързо и одобрително, а после се усмихна.
— Деклан — повтори, все едно да запомни името му. — Е, хайде, Деклан. — Разтегли името му на „Дек… лан“, все едно го опитваше на вкус. Усмихна се, кимна и с накланяне на главата му показа да я последва навън. Той го направи и я оцени, докато вървеше след нея.