— Дотогава ще смажа кожата с лой. — Хвърли още един поглед наоколо и кимна. — Ще стане хубава ковачница. — Това накара Гвен да се усмихне и Деклан се усети, че отвръща на усмивката, без да помисли.
— Ела да видиш къщата — каза тя.
— Къща ли?
— Отзад.
Тя се пресегна, хвана го за ръка и го поведе обратно през вратата и към задната част на двора. Деклан очакваше да види малък дом, като на Едвалт, с може би две стаи, но къщата пред него бе голяма за стандартите на Онкон. На цели два етажа! Гвен го въведе вътре и каза:
— Трябва ѝ яко чистене. Вдовицата замина в едно село от другата страна на Маркенет, за да живее със сестра си. Затова татко ми я продава заради нея. — Продължи да държи ръката на Деклан, факт, който той остро съзнаваше.
Къщата се оказа спретната като ковачницата, добре поддържана и с голяма маса в кухнята. Имаше малка стая отзад, където Юсан можеше да спи, голямо подобрение спрямо обичайната му постеля до огнището в ковачницата. На горния етаж имаше две спални, по-голямата с малък слънчев чардак. Деклан излезе на него и видя долу нещо, което приличаше на градина.
Гвен каза:
— Това ще отнеме малко работа — да се оплевят бурените и да се засадят зеленчуци. Но вдовицата на ковача винаги имаше пресни моркови, зеле и ряпа за яхния; смяташе, че си струва усилието.
Деклан вдиша дълбоко. Това бе повече, отколкото бе очаквал. С ковачницата можеше да се оправи, но и тази къща също…
— Баща ти казвал ли ти е какво иска вдовицата за ковачницата и къщата?
— Не, но не би трябвало да е проблем — отвърна тя с усмивка.
Той огледа още малко наоколо и рече:
— Хайде да идем да говорим с баща ти.
Тя кимна и повтори:
— Хайде.
Тръгнаха обратно към хана и Гвен попита:
— Значи си сам?
— Какво? — Погледна я и видя, че го оглежда. — Аз… О, чиракът ми е във фургона, пази багажа. Той също ще живее тук.
— Имам предвид, нямаш семейство?
— Не, само аз съм. Сирак съм, предполагам. Никога не съм познавал родителите си. Майсторът ми ме отгледа. Не мога да си спомня да съм живял на друго място преди това. Едвалт каза, че ме е взел защото съм бил едър за възрастта си и си помислил, че може да стана добър ковач. Служих му петнайсет години, че и отгоре.
— Това е дълго време.
— Права си — отвърна тихо Деклан. — Сега обаче ми изглежда като миг.
Работният ден привършваше и дюкянджиите нямаха търпение да приключат, преди да забързат към дома. Двамата млади се запровираха през тълпа хора, понесли какво ли не, и Деклан каза:
— Повечето ковачи работят чак до двайсет и пет години, преди да станат майстори. Едвалт каза, че имам дарба, и… — Спря. Не беше от особено приказливите, но се усети, че почти се е разбъбрил пред момичето. — Е, сигурно имам, иначе нямаше да ми даде майсторското звание. — Усетил, че вече се хвали, бързо добави: — Може би не съм чак толкова надарен, но работя упорито. — Реши да спре да говори за себе си.
Тя се усмихна.
— А ти? Винаги ли си живяла тук?
— Родена съм тук — каза тя и кимна изразително. — Тате работел по нивите и карал стока, вършел какво ли не, когато се запознали с мама. Тя го накарала да уседне. После спестили пари и купиха хана. Бях мъничка тогава, тъй че е единственият дом, който съм познавала.
— Майка ти? Тя работи в хана?
— Тя почина — отвърна Гвен тихо. — Треска я взе, преди пет години. — Погледна накриво Деклан и се усмихна отново. — Мисля, че мама щеше да те хареса.
За миг Деклан остана без думи. Разпознаваше флиртуването, но това беше нещо друго. Осъзна, че макар да познаваше Роз и някои селски момичета в Онкон, всъщност няма представа какво да очаква от това момиче. Имаше чувството, че думите ѝ не са нищо повече от похвала, и това го накара да се почувства едновременно поласкан и смутен. Тя беше абсолютно най-привлекателната девойка, която бе срещал.
Стигнаха до хана и влязоха. Ратиган пиеше втори ейл с Леон, който вдигна очи, щом Деклан стигна до тезгяха, и попита:
— Харесва ли ти?
— Изглежда наред — каза Деклан, като се стараеше да не изглежда прекалено нетърпелив, но все пак бе малко развълнуван от явния интерес на Гвен. Беше много по-хубава ковачница, отколкото се беше надявал. — Каква цена иска вдовицата?
— Пълна мярка злато.
Лицето на Деклан остана равнодушно, макар това да беше три пъти повече злато, отколкото носеше. При огромния брой кралства, владения и градове-държави из континентите и островите монетите навсякъде се оценяваха по качество и тежест. Деклан носеше една третина „мярка“, грубо около шейсет монети с не съвсем еднакъв размер, което беше равностойността на два или повече месеци приходи за един майстор ковач. Пълна мярка щеше да е равно на половин година работа, без нищо да остава за храна, желязо, въглища и всякакви други нужни неща.