Выбрать главу

— Татко, тук има още нещо, за което трябва да внимаваме — кралицата-майка, която, както ви е известно, вечно иска да си пъха носа във всичко, да не узнае нищо за тази работа. Трябва да запазим това в най-дълбока тайна от нея, защото, каквито ги заплита, тя е в състояние да развали всичко.

Колкото и благоразумен и опитен да беше Колини, той не съумя да запази в тайна това голямо доверие. И макар че бе дошъл в Париж изпълнен с най-дълбоки подозрения, макар че, когато потегляше от Шатийон, една селянка се беше хвърлила в краката му, викайки: „Не отивайте, добри ни господарю, не отивайте в Париж, защото, ако отидете там, ще умрете и вие, и всички, които са с вас“, тези подозрения полека-лека угаснаха в сърцето му, както и в сърцето на зет му Телини, към когото кралят също проявяваше голямо благоразположение, като го наричаше „свой брат“ и му говореше на „ти“ както на най-добрите си приятели.

И тъй, хугенотите, с изключение на някои мнителни черногледци, се бяха напълно успокоили. Приеха, че смъртта на наварската кралица е била предизвикана от плеврит и обширните зали на Лувъра се изпълниха с всичките тези доблестни протестанти, за които бракът на техния млад предводител Анри обещаваше неочаквано възвръщане на добрите дни. Адмирал дьо Колини, Ларошфуко, принц Конде-син, Телини, с една дума, първенците на протестантската партия, тържествуваха, че сега в Лувъра са всевластни и са добре дошли в Париж същите хора, за които само преди три месеца крал Шарл и кралица Катерина искаха бесилки, по-високи от бесилките на убийците. Напразно се мъчеха да видят само маршал дьо Монморанси в обществото на неговите съмишленици, защото никакво обещание не бе могло да го съблазни, никакво лицемерие да го заблуди. Той си стоеше в своя замък в Ил-Адам, извинявайки се със скръбта, която му беше причинила смъртта на баща му, конетабла Ан дьо Монморанси, убит с револверен изстрел от Робърт Стюърт в битката при Сен-Дьони. Но тъй като от това събитие бяха минали повече от три години, а чувствителността не беше добродетел твърде на мода в тази епоха, всеки тълкуваше, както му е угодно, този продължителен траур.

Впрочем маршал дьо Монморанси само беше загубил от това; кралят, кралицата, херцог д’Анжу и херцог д’Алансон посрещаха от хубаво по-хубаво и с най-големи почести кралските гости.

Самите хугеноти правеха на херцог д’Анжу напълно заслужени комплименти за сраженията при Жарнак и Монконтур, които той бе спечелил, преди да навърши осемнадесет години, и така бе изпреварил дори Цезар и Александър, с които го сравняваха, като поставяха, разбира се, по-ниска оценка на победителите при Исос и Фарсал. Херцог д’Алансон наблюдаваше всичко това със своите ласкави и неискрени очи. Кралица Катерина сияеше от радост и разливаше медено-любезни комплименти пред принц Анри дьо Конде по случай неотдавнашната му сватба с Мари дьо Клев. И дори сами техни превъзходителства дьо Гиз се усмихваха на страшните врагове на техния дом, а херцог дьо Майен обсъждаше с господин дьо Таван и с адмирала предстоящата война, която сега повече от всякога бяха готови да обявят на Филип II.

Сред тези групи сновеше леко наклонил глава, наострил слух за всяка дума деветнадесетгодишен младеж с проницателен поглед, много късо подстригани коси, гъсти вежди, орлов нос, насмешлива усмивка и едва наболи мустаци и брада. Този момък, за когото за пръв път заговориха след сражението при Арне-льо-Дюк, където беше проявил изключителна храброст, и към когото се сипеха комплимент след комплимент, беше любим възпитаник на Колини и герой на деня; преди три месеца, тоест по времето, когато майка му все още беше жива, го наричаха беарнски принц, сега го наричаха наварски крал, а в бъдеще щеше да се нарича Анри IV.

От време на време тъмен облак помрачаваше за миг челото му; несъмнено той си спомняше, че майка му е умряла едва преди два месеца и повече от всеки друг той се съмняваше, че е била отровена. Но облакът бързо се разсейваше и изчезваше като сянка; защото хората, които му говореха, които го поздравяваха, които го заобикаляха, бяха именно убийците на храбрата Жан д’Албре.

На няколко крачки от наварския крал младият херцог дьо Гиз, почти толкова угрижен, колкото кралят, се показваше весел и чистосърдечен, разговаряше с Телини. Той беше по-щастлив от беарнеца — на двадесет и две години почти беше достигнал славата на своя баща, великия Франсоа дьо Гиз. Беше изящен благородник, строен, с горд и надменен поглед и надарен: с такава вродена царственост, че когато минаваше, хората казваха, че край него другите принцове изглеждат хора от народа. Независимо от младостта му католиците виждаха в негово лице водача на своята партия, точно както хугенотите виждаха свой ръководител младия Анри дьо Навар, чийто портрет току-що нахвърлихме. Отначало той носеше титлата принц дьо Жоанвил; за пръв път се прояви на военното поприще при обсадата на Орлеан, ръководена от баща му, който умря в ръцете му, обвинявайки за своето убийство адмирал Колини. Тогава младият херцог, подобно на Анибал, се бе заклел тържествено да отмъсти за баща си на адмирала и на семейството му и да преследва всички протестанти без отдих и пощада, обещавайки пред бога да стане негов ангел-отмъстител на земята до деня, когато бъде изтребен и последният еретик.