Шарл смръщи вежди, защото си припомни нощта, когато бе завел Анрио на улица Бар.
— А Рьоне? — запита той.
— Рьоне ме спаси от отровата.
— Дявол да го вземе, имал си късмет, Анрио — каза кралят, мъчейки се да се усмихне, но острата болка превърна усмивката му в гримаса. — Това не влиза в занаята му.
— Така че, ваше величество, мен ме спасиха две чудеса. Чудото на разкаянието на флорентинеца и чудото на вашата доброта. Признавам пред ваше величество, че се страхувам да не би небето да се умори да прави чудеса, затова исках да избягам, следвайки правилото: „Помогни си сам, за да ти помогне и господ“.
— Защо не си ми казал това досега, Анри?
— Ако вчера ви бях казал това, щях да бъде клеветник.
— А днес?
— Днес е друго. Днес ме обвиняват и аз се защищавам.
— Сигурен ли си в първото покушение, Анрио?
— Толкова сигурен, колкото и във второто.
— Значи, се опитаха да те отровят?
— Опитаха се.
— С какво?
— С червило.
— И как отравят с червило?
— Боже мой, ваше величество, запитайте Рьоне. Отравят и с ръкавици…
Шарл смръщи вежди, после малко по малко лицето му се разведри.
— Да, да — отговори той сякаш на себе си. — Естествено е за живите същества да бягат от смъртта. Защо тогава и умът да не направи това, което прави инстинктът?
— Кажете, ваше величество — запита Анри, — доволен ли сте от моята откровеност и вярвате ли, че ви казах всичко?
— Да, Анрио, да. Ти си добро момче. Значи, мислиш, че тези, които те мразят, не са се уморили и могат да направят нови опити за покушения.
— Ваше величество, всяка вечер аз се чудя, че съм все още жив.
— Те искат да те убият, Анрио, защото аз те обичам. Но бъди спокоен, аз ще ги накажа за злите им помисли. А сега си свободен.
— Свободен ли съм да напусна Париж, ваше величество? — запита Анри.
— Не, ти знаеш, че не мога да се разделя с теб. И дяволите да го вземат, в края на краищата и аз имам нужда някой да ме обича!
— Ако ваше величество иска да ме запази при себе си, моля да ми окаже една милост…
— Каква?
— Оставете ме тук не като приятел, а като пленник.
— Как тъй като пленник?
— Ваше величество, не виждате ли, че приятелството ви ме погубва?
— Предпочиташ да те мразя ли?
— Само привидно, ваше величество. Вашата привидна омраза ще ме спаси; ако смятат, че съм в немилост, няма да бързат толкова да ме убият.
— Не зная какво желаеш, Анрио. Не зная каква цел преследваш. Но ако желанията ти не се изпълнят или ти не постигнеш целта си, това много ще ме учуди.
— И така, мога ли да разчитам на строгостта на краля?
— Да.
— В такъв случай съм спокоен. А сега какво ще заповяда ваше величество?
— Върни се в стаята си, Анрио. Аз не съм добре, ще видя кучетата си и ще си легна.
— Ваше величество трябва да извика лекар. Днешното неразположение може би е по-сериозно, отколкото мислите.
— Пратих да извикат метр Амброаз Паре, Анрио.
— Тогава си отивам по-спокоен.
— Кълна се в душата си — каза кралят, — струва ми се, че от цялото ми семейство ти единствен ме обичаш истински.
— Наистина ли мислите така, ваше величество?
— Честна кралска дума.
— Тогава предайте ме на господин дьо Нансе като човек, срещу когото сте толкова разгневен, че едва ли ще преживее и един месец. Това е единствената възможност да ви обичам, по-дълго.
— Господин дьо Нансе!
Капитанът влезе.
— Поверявам във ваши ръце най-големия престъпник в кралството — продължи кралят. — Отговаряте за него с главата си.
Анри последва съкрушен господин дьо Нансе.
Глава 53
Актеон
Останал сам, Шарл се учуди, че не вижда около себе си нито едно от двете си най-верни същества: дойката Мадлен и неговата хрътка Актеон.
„Дойката сигурно е отишла у някой познат хугенот да пее псалми. А Актеон ми се сърди, че го бих с камшик тази сутрин.“
Шарл взе една свещ и отиде в стаята на дойката. Тя не беше там. Една врата от апартамента на Мадлен водеше към оръжейната. Шарл се приближи до нея.
Но изведнъж пак бе обхванат от внезапен пристъп. Кралят страдаше така, като че разкъсваха вътрешностите му с нажежено желязо. Изгаряше го неутолима жажда. Той забеляза на една маса чаша мляко и я изпи на един дъх. Това малко го облекчи.
Тогава пак взе свещта и влезе в оръжейната.
За негово голямо учудване Актеон не изтича да го посрещне. Дали го бяха затворили? В такъв случай той щеше да усети, че господарят му се е върнал от лов и щеше да заскимти.
Шарл извика, изсвири — нищо.
Той пристъпи четири крачки и понеже светлината на свещта проникваше чак до ъгъла на оръжейната, видя там просната върху плочите безжизнена маса.