— Хоп, Актеон, хоп! — извика Шарл и изсвири отново.
Кучето не помръдна.
Шарл изтича при него и го докосна. Бедното животно беше вцепенено и хладно. От муцуната му, свита от болка, бяха изтекли няколко капки злъчка, смесени с разпенена кървава лига. Кучето бе намерило в оръжейната една шапка на господаря си и бе умряло, притиснало глава до този предмет, напомнящ му приятеля.
При тази гледка, която го накара да забрави собствените си болки и му възвърна цялата енергия, гняв закипя в душата на Шарл, прииска му се да изкрещи, но оковани в своето величие, кралете не са свободни да се поддадат на този пръв порив, с който толкова естествено всеки човек изразява вълнуващите го чувства на обич или самозащита. Шарл размисли, че тук може би се крие измяна, и замълча.
Тогава коленичи пред кучето и разгледа трупа с опитно око. Очите бяха стъклени, езикът червен и осеян с пъпки. Странна болест, от която Шарл потръпна. Кралят сложи ръкавиците си, които бе свалил преди малко и ги бе пъхнал в колана си, повдигна посинялата устна на кучето, за да разгледа зъбите, и забеляза във вдлъбнатините между тях, както и върху острите кучешки зъби някакви белезникави остатъци.
Той издърпа тези остатъци и видя, че е хартия. Около хартията възпалението беше много по-силно, венците — подути и кожата разядена като от сярна киселина.
Шарл се огледа внимателно наоколо си. По килима се търкаляха две-три късчета хартия, подобна на тази, която бе намерил в устата на кучето. На едното от парчетата, по-голямо от другите, личеше гравюра.
Косите на Шарл настръхнаха. Той позна върху това парче гравюрата, изобразяваща ловец със соколи, която Актеон бе откъснал от книгата за ловното изкуство.
— Ах! — каза той пребледнял. — Книгата е била напоена с отрова.
После изведнъж, си припомни някои неща и извика:
— Хиляди дяволи, аз пипах всяка страница с пръсти, на всяка плюнчех пръста си. Тези припадъци, болки, повръщания!… Аз съм загубен!
Шарл остана за миг неподвижен, смазан от тази ужасна мисъл. После изведнъж скочи с глух стон и се спусна към вратата на оръжейната.
— Метр Рьоне — извика той, — метр Рьоне флорентинеца. Веднага да отиде някой до Пон Сен-Мишел и да ми го доведе. След десет минути да е тук. Бързо на конете! Вземете и резервен кон, за да се върнете по-бързо. Ако метр Амброаз Паре дойде, поканете го да чака.
Гвардеецът се спусна да изпълни заповедта.
— О — прошепна Шарл, — дори да трябва да подложа всички на изтезания, ще узная кой е занесъл книгата на Анрио!
И с обляно в пот чело, със сгърчени ръце, задъхан, Шарл застана, вперил очи в трупа на своето куче.
Десет минути по-късно на вратата плахо и неспокойно почука Флорентинецът. Има съвести, на които винаги нещо им тежи.
— Влезте — каза Шарл.
Парфюмеристът влезе. Шарл пристъпи властно към него със свити устни.
— Викали сте ме, ваше величество — каза Рьоне разтреперан.
— Вие сте опитен химик, нали?
— Ваше величество…
— И знаете всичко, което знаят най-учените лекари.
— Ваше величество преувеличава.
— Не. Майка ми ми е казвала. Освен това аз ви имам доверие и предпочитам да се посъветвам с вас, отколкото с някой друг. Погледнете — продължи Шарл, като откри трупа на кучето, — погледнете, моля ви, какво има кучето между зъбите си и кажете от какво е умряло.
Докато Рьоне със свещ в ръка се наведе до земята не само за да се подчини на краля, но и за да прикрие вълнението си, Шарл прав, втренчил поглед в този човек, чакаше с лесно разбираемо нетърпение думите му, които щяха да бъдат негова смъртна присъда или залог за избавление.
Рьоне измъкна от джоба си нещо като скалпел, разтвори муцуната на кучето и с острието измъкна парченцата хартия от венците. После се вгледа продължително и внимателно в злъчката и кръвта, избликнали от раничките.
— Ваше величество — каза той, като трепереше — откривам трагични симптоми.
Ледена тръпка премина по вените на Шарл и проникна чак до сърцето му.
— Да — каза той, — това куче е отровено, нали?
— Страхувам се, че е така, ваше величество.
— С каква отрова?
— Струва ми се минерална.
— Можете ли да установите с положителност, че е отровено?
— Разбира се. Ако го отворя и разгледам, стомаха.
— Отворете го. Не искам да остане ни най-малко съмнение.
— Ще трябва да извикаме някой да ми помогне.
— Аз ще ви помогна — каза Шарл.
— Вие, ваше величество?
— Да, аз. И ако е отровено, какви симптоми ще открием?
— Червени петна и „херборизиране“ в стомаха.
— Хайде — каза Шарл, — на работа.