— А вие ли сте, Болийо? — запита той. — Какво правите тук?
— Господарю, току-що приех длъжността управител на Венсенската крепост.
— Е, приятелю, не можете да се оплачете от своя дебют. Още от първия път крал-пленник. Не е лошо.
— Извинете, господарю, но преди вас приех вече двама благородници.
— Кои? Ах, извинете, може би проявявам недискретност. В такъв случай да сметнем, че нищо не съм казал.
— Господарю, не ми е заповядано да пазя тайна. Тук са господата Ла Мол и Коконас.
— Вярно. Тях ги задържаха, горките. Как понасят нещастието?
— По различен начин. Единият е весел, другият — тъжен. Единият пее, другият — въздиша.
— Кой въздиша?
— Граф дьо Ла Мол, господарю.
— Бога ми — каза Анри, — по-добре разбирам този, който въздиша, отколкото този, който пее. Доколкото виждам, в затвора не е особено весело. На кой етаж са те?
— На най-горния, четвъртия.
Анри въздъхна. И той би искал да е там.
— Хайде, господин дьо Болийо — каза Анри, — бъдете така добър да ми покажете стаята, бързам, понеже прекарах уморителен ден.
— Заповядайте, господарю — каза Болийо, показвайки една затворена врата.
— Номер две — каза Анри. — Защо не номер едно?
— Защото е запазена, господарю.
— А, изглежда, че очакват някой по-високопоставен пленник от мене?
— Не съм казал, господарю, че ще бъде пленник.
— Кой тогава?
— Нека господарят не настоява, защото ще бъда принуден, като замълча, да не проявя подчинението, което дължа на ваше величество.
— А, това е друго — каза Анри и се замисли още по-дълбоко. Номер едно силно го заинтригува.
Управителят остана верен на първоначалната си учтивост. След хиляди предпазливи приказки той настани Анри в стаята му, извини се за неудобствата, постави двама войници на вратата и излезе.
— А сега — обърна се той към тъмничаря — да посетим другите.
Тъмничарят тръгна напред. Минаха по същия път, прекосиха залата за изтезания, коридора и стигнаха до стълбата. Господин дьо Болийо, предшествуван от водача си, изкачи още три етажа.
На четвъртия, последния, тъмничарят отвори последователно три врати, заключени с по две ключалки и три огромни резета.
Едва докосна третата врата и един весел глас се провикна:
— Е, дявол да го вземе, отваряйте бързо да влезе чист въздух! Печката ви е толкова силно напалена, че човек може да се задуши!
И Коконас, когото без съмнение читателят е познал по неговото любимо проклятие, с един скок се озова до вратата.
— Един момент, благороднико — каза тъмничарят, — не идвам да ви освободя, а водя при вас господин управителя.
— Господин управителя — извика Коконас, — каква работа има тук?
— Идва да ви посети.
— Голяма чест ми оказва. Моля управителя да заповяда.
Господин дьо Болийо влезе и смрази веднага сърдечната усмивка на Коконас с ледената си учтивост, характерна за управителите на крепости, за тъмничарите и палачите.
— Имате ли пари, господине? — запита той пленника.
— Аз? — възкликна Коконас. — Нито едно екю.
— А скъпоценности?
— Имам един пръстен.
— Ако обичате, позволете да ви претърся.
— Дявол да го вземе! — извика Коконас, зачервен от яд. — Благодарете, че се намираме и двамата в затвора.
— Всичко трябва да се понесе в служба на краля.
— Но — каза пиемонтецът — честните хора, които пребъркват джобовете на минувачите по Пон-Ньоф, сигурно са на служба при краля като вас. Дявол да го вземе, колко несправедлив съм бил, господине, тъй като до днес ги мислех за крадци.
— Господине, моите почитания — каза Болийо. — Тъмничарю, заключете господина.
Управителят си отиде, като отнесе пръстена на Коконас с много красив изумруд, подарен му от херцогиня дьо Невер, за да си спомня цвета на нейните очи.
— Да видим другия — каза управителят.
Прекосиха една празна стая и отново започна отварянето и затварянето на три врати, шест ключалки и девет резета.
Най-сетне отвориха последната врата, посрещнати от една въздишка.
Стаята беше още по-мрачна от тази, която господин дьо Болийо току-що бе посетил. Четири дълги тесни бойници осветяваха слабо това тъжно помещение. Железните решетки бяха направени така, че да попречат на пленника да вижда от прозорците дори небето.
Таванът беше сводест с розетка по средата.
Ла Мол седеше в един ъгъл и не даде вид изобщо да е забелязал посетителите.
Управителят се спря на прага и изгледа за миг пленника, който седеше неподвижен, притиснал глава с ръце.
— Добър вечер, господин дьо Ла Мол — поздрави Болийо.
Младежът вдигна глава и отговори:
— Добър вечер, господине.
— Господине — продължи управителят, — идвам да ви претърся.