— Не е нужно — каза Ла Мол, — сам ще ви дам всичко, което имам.
— Какво имате?
— Около триста екю, тези скъпоценности и тези пръстени.
— Дайте ги, господине — подкани го управителят.
— Вземете.
Ла Мол обърна джобовете си, свали пръстените и аграфата от шапката си.
— Нищо друго ли нямате?
— Не, доколкото знам.
— А какво е закачено на копринения шнур около врата ви?
— Господине, това не е скъпоценност, а реликва.
— Дайте я.
— Как? Вие настоявате?
— Имам заповед да ви оставя само дрехите, а реликвата не е дреха.
Ла Мол замахна гневно с ръка и след скръбното спокойствие и достойнство, с което се държеше, това движение се стори още по-неприятно на тези хора, привикнали на груби прояви.
Но той веднага се овладя и каза:
— Добре, господине, ще покажа това, което искате.
И обръщайки се, като че ли да застане на светло, той сне мнимата реликва, която всъщност беше медальон с миниатюра. Измъкна миниатюрата и я поднесе към устните си. След като я целуна няколко пъти, той се престори, че я изпуска, натисна я силно с тока на ботуша си и я счупи на хиляди парченца.
— Господине!… — Извика управителят.
Той се наведе да види не би ли могъл да спаси предмета, който Ла Мол искаше да скрие от него, но миниатюрата беше станала на прах.
— На краля е угодно да получи този медальон — каза Ла Мол, — но той няма никакво право на миниатюрата, която беше в него. Ето ви медальона, може да го вземете.
— Господине — каза Болийо, — ще се оплача на краля.
И без да се сбогува с пленника, той се оттегли разгневен и дори не дочака тъмничарят да затвори вратите в негово присъствие.
Тъмничарят направи няколко крачки, сякаш излиза, и като видя, че господин дьо Болийо е вече на стълбата, се върна.
— Бога ми, господине, добре, че се сетих да ви поискам сто екю, за които ви обещах да ви оставя да поговорите с вашия приятел. Защото, ако не ми ги бяхте дали, управителят щеше да ви ги вземе с другите триста и тогава съвестта ми не би ми позволила да направя нищо за вас. Но вие ми платихте предварително, аз ви обещах, че ще видите приятеля си… елате… честният човек държи на думата си. Само, ако е възможно, и заради вас, и заради мен, не говорете за политика.
Ла Мол излезе и се озова лице с лице с Коконас, който припряно крачеше из своята стая.
Двамата приятели се хвърлиха в прегръдките си.
Тъмничарят се престори, че изтрива една сълза и излезе да пази някой да не изненада пленниците или по-скоро да не изненада него самия.
— Ах ето те — каза Коконас. — Този отвратителен управител идва ли при теб?
— Както и при теб, предполагам.
— Взе ли ти всичко?
— Както и на теб.
— О, аз нямах кой знае какво. Само един пръстен от Анриет.
— А пари?
— Бях дал всичките си пари на този чудесен тъмничар, за да ни позволи да се видим.
— А — каза Ла Мол, — значи, той взема с двете си ръце.
— И ти ли му плати?
— Дадох му сто екю.
— Толкова по-добре, че нашият тъмничар е мошеник.
— Явно, че с пари ще можем да направим каквото си искаме, а да се надяваме, че ще се сдобием с пари.
— Ясно ли ти е какво ни се е случило?
— Напълно. Предали са ни.
— Кой?
— Този отвратителен херцог д’Алансон. Не случайно ми се искаше да му извия врата.
— Мислиш ли, че положението ни е сериозно?
— Изглежда.
— Може би ще има и… изтезания.
— Не крия, че и аз си помислих за това.
— Какво ще кажеш, ако работата стигне дотам?
— А ти?
— Аз ще мълча — отговори Ла Мол, изчервявайки се като трескав.
— Ще мълчиш? — извика Коконас.
— Да, ако ми стигнат силите.
— Аз пък — каза Коконас, — ако постъпят така подло с мен, ще кажа някои неща.
— Какви например? — запита бързо Ла Мол.
— О, бъди спокоен. Такива неща, които ще смутят за известно време съня на херцог д’Алансон.
Ла Мол се готвеше да отговори, когато тъмничарят, стреснат от някакъв шум, притича, бутна приятелите всеки в стаята му и затвори вратата.
Глава 55
Восъчната статуетка
Цяла седмица вече Шарл бе прикован в леглото от трескава слабост, прекъсвана от силни пристъпи, които приличаха на епилептични припадъци. По време на тези пристъпи той викаше така страшно понякога, че гвардейците, които бдяха в преддверието, слушаха ужасени, а ехото в стария Лувър, разбуждан от толкова зловещи шумове, ги повтаряше. След пристъпите, смазан от умора, с угаснали очи, кралят се отпускаше в ръцете на дойката си и изпадаше в меланхолия, изпълнена с презрение и ужас.
Да се каже какво чувстваха поотделно майката и синът, без да споделят усещанията си, защото те не се търсеха, а се избягваха, да се каже какви зловещи мисли пъплеха в сърцето на Катерина Медичи и херцог д’Алансон, би значело да опишем отвратителния гмеж в дъното на змийско гнездо. Анри беше затворен в стаята си и съгласно неговата молба към Шарл никой нямаше разрешение да го вижда, дори Маргьорит. В очите на всички това беше пълно изпадане в немилост. Катерина и д’Алансон си отдъхнаха, мислейки го за загубен, а Анри пиеше и ядеше по-спокойно, като се надяваше, че са го забравили.