И тя измъкна от дрехата си един предмет и го показа на краля. Това беше статуетка от жълт восък, висока близо шест пръста. Тя беше облечена с позлатена восъчна рокля и с кралска мантия, също от восък.
— Е, добре — запита Шарл, — каква е тази статуетка?
— Вижте какво има на главата си — каза Катерина.
— Корона.
— А в сърцето?
— Игла.
— Е, ваше величество, познавате ли се?
— Себе си?
— Да, себе си. С вашата корона и с вашата мантия.
— И кой е направил статуетката? — запита Шарл, когото тази комедия започваше да уморява. — Сигурно наварският крал?
— Не, ваше величество.
— Не!… Тогава вече нищо не разбирам.
— Казвам не, защото ваше величество би могъл да приеме отговора ми в буквалния смисъл. Бих казала да на ваше величество, ако бяхте ме запитали иначе.
Шарл не отговори. Опитваше се да проникне в тази тъмна душа, която се затваряше непрестанно пред него точно когато му се струваше, че вече започва да чете в нея.
— Ваше величество — продължи Катерина, — тази статуетка е била намерена благодарение на грижите на вашия главен прокурор Лагел в квартирата на човека, който в деня на лова със соколи пазеше коня, приготвен за наварския крал.
— Граф дьо Ла Мол?
— У него. И ако обичате, погледнете пак тази стоманена игла, която пронизва сърцето. Виждате ли една буква на забоденото листче?
— Виждам буквата „м“ — каза Шарл.
— Ще рече мъртъв, това е магическата формула, ваше величество. Убиецът написва така своето желание върху раната, която издълбава. Ако искаше да ви порази лудост, както херцог дьо Бретан стори с Шарл VI, щеше да забие иглата в главата и да напише буквата „л“ вместо „м“.
— Значи, според вас, ваше величество, Ла Мол иска моята смърт?
— Да, както камата се насочва към сърцето. Но зад камата стои нечия ръка.
— Значи, това е причината за моята болест? В деня, в който магията се развали, и болестта ще изчезне. Но как да постъпим? — запита Шарл. — Вие, добра ми майко, сигурно знаете. Противно на вас, която цял живот сте се занимавали с това, аз съм съвсем невеж в заклинанията и магиите.
— Смъртта на заклинателя ще прекъсне магията. Това е. В деня, в който магията бъде развалена, и болестта ще изчезне.
— Наистина ли? — учуди се Шарл.
— Как, вие не знаехте ли?
— Боже мой, та аз не съм магьосник — каза кралят.
— Но сега — продължи Катерина — ваше величество се увери, нали?
— Разбира се.
— И това убеждение ще прогони безпокойството?
— Напълно.
— Не ми го казвате от любезност, нали?
— Не, майко, от цялото си сърце.
Лицето на Катерина се проясни.
— Да бъде благословен бог — извика тя, сякаш вярваше в бога.
— Да, да бъде благословен бог! — поде иронично Шарл. — Сега вече зная на кого дължа болестта си и следователно — кого да накажа.
— И ние ще накажем…
— Господин дьо Ла Мол. Нали казахте, че той е виновен.
— Казах, че той е бил оръдието.
— Първо граф дьо Ла Мол, това е най-важното. Всичките тези кризи, от които се измъчвам, могат да събудят опасни подозрения наоколо ни. Необходимо е да се хвърли светлина и тогава истината ще бъде открита.
— Значи, граф дьо Ла Мол?…
— …ми е много удобен като виновник и аз го приемам. Да започнем първо с него и ако има съучастник, той ще го издаде.
— О — прошепна Катерина, — а ако не заговори, ще го принудим! Ние имаме незаменими средства за това.
После тя каза високо, ставайки:
— Значи, позволявате, ваше величество, следствието да започне?
— Дори го желая — отговори Шарл — и колкото по-бързо, толкова по-добре.
Катерина стисна ръка на сина си, без да разбере нервния трепет, който премина през пръстите му, докато се ръкуваше с нея, и излезе, без да чуе язвителния смях на краля и глухото ужасно проклятие, последвало този смях.
Кралят се питаше не е ли опасно да пусне така тази жена, която за няколко часа може би щеше да направи толкова неща, че той вече не би намерил средства да ги поправи.
В същия миг, загледан в завесата, паднала зад Катерина, той чу лек шум зад себе си, огледа се и видя Маргьорит, която тъкмо идваше откъм коридора, водещ към стаята на дойката.
Бледостта, блуждаещите очи, задъханата гръд издаваха нейното силно душевно вълнение.
— О, господарю, господарю — извика Маргьорит, като се спусна към леглото на брат си, — вие знаете, че тя лъже!
— Коя тя? — запита Шарл.
— Слушайте, Шарл. Страшно е да обвиняваш майка си, но аз отгатнах, че тя ще остане при вас, за да поиска отново да ги преследвате. Кълна се в живота си, кълна се във вашия живот, кълна се в душите и на двама ни, казвам ви: тя лъже!