— Да ги преследва! Кого преследва тя?
И двамата говореха инстинктивно тихо, като че ли им беше страшно да слушат думите си.
— Първо Анри, вашия Анрио, който ви обича и който ви е по-предан от всички на света.
— Мислиш ли, Марго?
— О, господарю, сигурна съм в това.
— Е, добре, аз също.
— Щом сте сигурен, братко — изненада се Маргьорит, — защо заповядахте да го задържат и да го затворят във Венсен?
— Защото той лично ме помоли за това.
— Той ви помоли, господарю?
— Да, Анрио има странни хрумвания. Може би греши, може би е прав. Но едно от тези негови хрумвания беше, че ще бъде в по-голяма безопасност, ако е в немилост, отколкото ползващ се с благоволение, далеч от мен, отколкото близо до мен. Във Венсен, отколкото в Лувъра.
— А, разбирам — каза Маргьорит, — значи, той е в безопасност?
— Бога ми, толкова в безопасност, колкото може да бъде някой, за когото Болийо отговаря пред мен с главата си.
— О, благодаря ви, братко, за Анри, но…
— Но какво? — запита Шарл.
— Но има още един друг, господарю, за когото може би нямам право да мисля, но за когото мисля.
— И кой е този друг?
— Господарю, пощадете ме… аз едва бих се осмелила да го назова пред брат си, а още по-малко пред моя крал.
— Граф дьо Ла Мол, нали? — каза Шарл.
— Уви! — отговори Маргьорит. — Вие пожелахте веднъж да го убиете, господарю, и той само по чудо се спаси от вашето кралско отмъщение.
— И то тогава, Маргьорит, когато той беше виновен само за едно престъпление, а сега, когато е извършил и друго?
— Господарю, той не е виновен за второто.
— Не чу ли какво каза нашата добра майка, клета Марго?
— О, аз ви казах вече, Шарл — поде Маргьорит, като сниши глас, — казах ви, че тя лъже.
— Вие може би не знаете, че скоро са намерили у граф дьо Ла Мол една восъчна статуетка.
— Напротив братко, зная.
— Че сърцето на тази фигурка е пронизано с игла и на тази игла е забодено листче с буквата „м“.
— Зная всичко това.
— И че тази фигурка е с кралска мантия на раменете и кралска корона на главата?
— Зная и това.
— Е, добре, какво ще кажете?
— Ще кажа, че тази малка фигурка с кралска мантия на раменете и кралска корона на главата изобразява жена, а не мъж.
— Ами! — каза Шарл. — А иглата, която пронизва сърцето?
— Това е чародейство, за да се спечели любовта на тази жена, а не заклинание, за да предизвика смъртта на някой мъж.
— А буквата „м“?
— Тя не означава мъртъв, както каза кралицата-майка.
— Какво означава тогава? — запита Шарл.
— Тя означава… името на жената, която граф дьо Ла Мол обича.
— И тази жена се нарича?
— Тази жена се нарича Маргьорит, братко — падна на колене до кралското ложе наварската кралица, като улови ръката на краля и притисна обляното си в сълзи лице до нея.
— Тихо, сестро — каза Шарл, оглеждайки се с искрящи очи под смръщените вежди, — защото, както вие сте подслушали, и други могат да ви подслушат.
— О, все едно ми е! — вдигна глава Маргьорит. — Нека целият свят да ме чуе! Ще заявя пред целия свят, че е недостойно да използваш любовта на един благородник, за да опетниш честта му с подозрение за убийство.
— Марго, а ако ти кажа, че аз също като теб зная кое е истина и кое не?
— Братко!
— Ако ти кажа, че граф дьо Ла Мол е невинен?
— Вие знаете това?
— Ако ти кажа, че зная истинския виновник?
— Истинския виновник! — извика Маргьорит. — Значи, наистина е извършено престъпление?
— Да, волно или неволно, извършено е престъпление.
— Спрямо вас?
— Спрямо мен.
— Невъзможно!
— Невъзможно?… Погледни ме, Марго!
Младата жена погледна брат си и се ужаси от неговата бледина.
— Марго, аз няма да живея и три месеца.
— Вие, братко! Ти, Шарл! — извика тя.
— Марго, аз съм отровен.
Маргьорит изпищя.
— Тихо! — каза Шарл. — Всички трябва да помислят че умирам от магия.
— А знаете ли виновника?
— Зная го.
— Вие казахте, че не е Ла Мол.
— Не, не е той.
— Сигурно не е и Анри… Велики боже, да не е…
— Кой?
— Брат ми… д’Алансон — прошепна Маргьорит.
— Може би.
— Или, или… — Маргьорит сниши глас, сякаш ужасена от това, което щеше да каже — или нашата майка?
Шарл замълча.
Маргьорит го погледна, прочете в погледа му всичко и се строполи в едно кресло.
— Боже мой, боже мой! — прошепна тя. — Невъзможно!
— Невъзможно! — изсмя се прекъслечно Шарл. — Жалко, че Рьоне не е тук, за да ти разкаже своята история.
— Рьоне!
— Да. Той би ти разказал например как една жена, на която не смее да откаже нищо, му е поискала книга за ловното изкуство от неговата библиотека. Как всяка страница от тази книга е била напоена със силна отрова. Как отровата, предназначена за някого си, е попаднала по прищявка на случайността или като божие наказание у друг човек, а не у този, за когото е била предназначена. Но понеже Рьоне го няма, можеш да видиш книгата. Тя е там, в моя кабинет. Ще видиш написано от ръката на флорентинеца, че тази книга, чиито страници крият смърт за още двадесет души, той е дал собственоръчно на една своя съотечественица.