— Човека! Кой човек?
— Когото трябва да убият. Забрави ли, че трябва да убият един човек?
— И ти намери ли такъв човек?
— Намерих.
— На същата цена? — засмя се Маргьорит.
— На същата цена! За тази цена щях да намеря хиляда. Не, не, само за петстотин екю.
— За петстотин екю ти си намерила човек, който е съгласен да го убият?
— Какво искаш, все някак трябва да се преживява.
— Скъпа приятелко, нищо не разбирам. Говори по-ясно. В нашето положение нямаме време за гатанки.
— Добре, слушай! Тъмничарят, на когото са поверени Ла Мол и Коконас, е стар войник, който знае какво е рана. Той иска да ни помогне да спасим приятелите си, но не иска да загуби мястото си. Един умело нанесен удар с кама ще свърши работата. Ние ще му дадем награда, а държавата — обезщетение. По този начин достойният човек ще бъде облагодетелстван от две страни като в баснята за пеликана.
— Но — каза Маргьорит, — удар с кама…
— Бъди спокойна, Анибал ще го удари.
— Вярно — засмя се Маргьорит, — той е ранявал три пъти с шпага и с нож Ла Мол, а Ла Мол все още е жив. Значи, можем да се надяваме.
— Ей, че си лоша! Не заслужаваш да ти разказвам по-нататък.
— О, не, разкажи ми и останалото, моля ти се. Как ще ги спасим?
— Е, добре, слушай какъв е планът: църквата е единственото място в замъка, където могат да влязат жени, които не са затворнички. Скриват ни зад олтара, под покривката на олтара има две ками. Вратата на сакристията е предварително отворена, Коконас удря тъмничаря, който пада и се преструва на умрял. Ние излизаме, мятаме по един плащ върху раменете на нашите приятели и побягваме с тях през вратичката на сакристията. Понеже знаем паролата, ще излезем безпрепятствено.
— А като излезем?
— Два коня чакат на вратата. Те ги яхват, напускат Ил-дьо-Франс и отиват в Лотарингия, откъдето понякога ще се връщат инкогнито.
— О, ти ми възвръщаш живота! Значи, ще ги спасим!
— Почти отговарям за това.
— Скоро ли?
— След три-четири дни. Болийо ще ни предупреди.
— Ами ако някой те познае около Венсен, нали това може да навреди на нашия план?
— Как ще ме познае? Аз се обличам като монахиня и под касинката едва се вижда върхът на носа ми.
— Може би трябва да вземем повече предпазни мерки.
— Зная отлично това, дявол да го вземе, както би казал горкият Анибал.
— А за наварския крал осведоми ли се?
— Разбира се.
— Е, и?
— Както изглежда, никога не е бил така весел. Той се смее, пее, живее си волно и има само едно желание — да го пазят добре.
— Има право. А майка ми?
— Казах ти вече, тя ускорява процеса.
— Нали не се съмнява нещо в нас?
— Как искаш да се съмнява? Всички, които знаят тайната, имат интерес да я запазят. А, сетих се. Тя е наредила парижките съдии да са готови.
— Да побързаме, Анриет. Ако изпратят клетите пленници в друг затвор, всичко трябва да започне отново.
— Бъди спокойна. Аз не по-малко от теб желая да ги видя навън.
— О, да, зная и благодаря, стократно ти благодаря за всичко, което правиш.
— Сбогом, Маргьорит, сбогом. Пак отивам на бойното поле.
— Сигурна ли си в Болийо?
— Струва ми се.
— А тъмничарят?
— Той обеща.
— Конете?
— Най-хубавите от конюшнята на херцог дьо Невер.
— Обожавам те, Анриет.
И Маргьорит се хвърли на врата на приятелката си и двете жени се разделиха, обещавайки си да се срещат всеки ден на същото място в същия час. Точно тези две пленителни и предани създания Коконас наричаше така основателно „невидимите щитове“.
Глава 57
Съдиите
— Е, добри ми приятелю — каза Коконас на Ла Мол, когато двамата се видяха след разпита, по време на който за първи път стана дума за восъчната статуетка, — струва ми се, че всичко се урежда и в най-скоро време съдиите ще се откажат от нас, а това е доста по-различно, отколкото, да речем, за лекарите да се откажат да ни гледат. Защото, когато лекарят изостави болния, това означава, че не може да го спаси. А, напротив, когато съдия изостави обвиняем, това означава, че е загубил надежда да му отреже главата.
— Да — каза Ла Мол, — струва ми се, че зад тази учтивост и сговорчивост на тъмничарите, както и в лесно отваряните врати, откривам пръста на нашите благородни приятелки. Но не мога да позная господин дьо Болийо, иначе ми го представяха.
— Аз пък го познавам добре — каза Коконас, — само че той ще ни струва скъпо. Няма значение. Едната е принцеса, а другата кралица. Богати са и двете и може би никога няма да им се представи случай да употребят така добре парите си. А сега да повторим урока си: отвеждат ни в параклиса, оставят ни под погледа на нашия тъмничар, намираме на определеното място камите и аз продупчвам корема на нашия пазач…