— О, не в корема. Това би означавало да му откраднеш петстотинте екю. В ръката.
— А, да! Ако го нараня в ръката, значи да го погубя. Милият нещастен човек! Веднага ще разберат, че и той, и аз сме проявили услужливост. Не, не, по-добре вдясно, като плъзна ловко ножа покрай ребрата. Това е правдоподобен и безопасен удар.
— Добре, и аз съм за това. После…
— После ти задръстваш главния вход с пейките, докато нашите две принцеси изскочат от олтара, където са се скрили, и Анриет отваря малката вратичка. Ах, боже мой! Обичам я днес Анриет! Сигурно ми е изневерила, затова пак ми е домиляла така.
— И после — каза Ла Мол с този тръпнещ глас, който излиза от устните като музика, — после хващаме гората, сладка целувка за всеки от нас ще ни вдъхне радост и сила. Виждаш ли ни, Анибал, приведени над бързите коне, с все още свити сърца? О, хубаво нещо е страхът, страхът на открито, когато чувстваш голата шпага на хълбока, когато забиваш шпорите в бързия кон, подвикваш му и той подскача и лети!
— Да — каза Коконас, — но какво ще кажеш за страха между четири стени, Ла Мол? Аз мога да кажа какво е, защото изпитах нещо подобно, когато бледото лице на Болийо се подаде за пръв път в стаята ми, а зад него в сянката проблясваха копия и зловещо отекваше звънът на стомана. Заклевам ти се, че тутакси помислих за херцог д’Алансон и зачаках да видя грозната му физиономия между грозните физиономии на двама войници. Излъгах се и това беше единственото ми утешение. Но не ми се размина. През нощта го сънувах.
— И така — каза Ла Мол, следвайки своята хубава мечта, без да придружава приятеля си в света на сънищата, — те са предвидили всичко. Дори къде да отидем. Заминаваме за Лотарингия, скъпи приятелю. Всъщност аз бих предпочел да отида в Навара. В Навара щях да бъда у нея, но Навара е твърде далеч. По-добре в Нанси. Освен това там ще бъдем само на осемдесет левги от Париж. Знаеш ли за какво ще съжалявам, Анибал, като изляза оттук?
— О, бога ми, признавам си, че аз ще оставя тук всичките си съжаления.
— Ако можехме да отведем с нас достойния тъмничар, вместо…
— Та той не би пожелал — каза Коконас, — защото ще загуби твърде много. Сам прецени — петстотин екю от нас, обезщетение от правителството, може би повишение. Колко добре ще си живее тоя приятел, след като го убия! Но какво ти е?
— Сетих се нещо.
— Изглежда, не е весело, защото страшно пребледня.
— Питам се защо ще ни водят в параклиса.
— Я гледай, ами сигурно да се причестим. Нали наближава Великден?
— Но — каза Ла Мол — в параклиса водят само осъдените на смърт или изтезаваните.
— О — възкликна Коконас, като пребледня на свой ред, — това заслужава внимание. Да разпитаме достойния човек, на когото ще разпоря корема. Хей, приятелю, ключарю!
— Господинът ме вика? — обади се тъмничарят, който пазеше на първите стъпала на стълбата.
— Да, ела.
— Идвам.
— Решено е да избягаме от параклиса, нали?
— Шт! — огледа се ужасено наоколо си ключарят.
— Бъди спокоен, никой не ни чува.
— Да, господине, от параклиса.
— Значи, ще ни заведат в параклиса.
— Разбира се, такъв е обичаят.
— Какъв обичай?
— Да, след всяка смъртна присъда има обичай да се позволи на осъдения да прекара нощта в параклиса.
Коконас и Ла Мол потрепераха и се спогледаха.
— Значи, вие мислите, че ще ни осъдят на смърт?
— Без съмнение… Вие също мислите така.
— Как ние също? — каза Ла Мол.
— Разбира се. Ако не мислехте така, нямаше да подготвяте бягството си.
— Знаеш ли, че той много умно го каза — обърна се Коконас към Ла Мол.
— Да… Аз знам също, сега поне, че играта е рискована.
— А мислите ли — запита тъмничарят, — че няма опасност и за мен? Ако от вълнение господинът ме удари отляво…
— Дявол да го вземе, бих искал да съм на твоето място — каза бавно Коконас — и да нямам работа с други ръце освен ей с тези, с друга стомана освен с тази, която ще те промуши.
— Осъдени на смърт — прошепна Ла Мол, — това е невъзможно!
— Невъзможно ли? — каза наивно тъмничарят. — Защо?
— Шт — каза Коконас. — Струва ми се, че долу се отваря вратата.
— Така е — разбърза се тъмничарят. — Прибирайте се, господа, прибирайте се!
— И кога ще ни съдят? — запита Ла Мол.
— Най-късно утре. Но бъдете спокойни. Лицата, които е необходимо да бъдат осведомени, ще узнаят за това.
— Тогава да се целунем и да кажем сбогом на тези стени.
Двамата приятели се хвърлиха в прегръдките си и всеки се прибра в стаята: Ла Мол, въздишайки, Коконас, тананикайки.