— Но не и телата на другите, дявол да то вземе!
— И какво означава тази стоманена игла, забита в сърцето на статуетката, и буквата „м“, написана на листчето?
— Иглата изобразява шпага или кама, а буквата „м“ означава „мъртъв“.
Коконас се хвърли да удуши Рьоне. Четирима войници го задържаха.
— Добре — каза прокурорът Лагел. — Съдът е достатъчно осведомен. Отведете затворниците.
— Как — извика Коконас, — възможно ли е да чуваш такива обвинения и да не протестираш?
— Протестирайте, господине, никой не ви пречи. Войници, не чухте ли какво ви наредих?
Войниците обградиха двамата обвиняеми и ги изведоха: Ла Мол през една врата, Коконас през друга.
После прокурорът направи знак с ръка на човека, когото Коконас бе видял в сянката, и му каза:
— Не си отивайте, метр. Тази нощ ще имате работа.
— С кого да започна, господине? — запита човекът, сваляйки почтително шапка.
— С този — посочи председателят Ла Мол, който се виждаше още като сянка между двамата войници.
После се приближи до Рьоне, който стоеше прав и треперещ в очакване да го отведат в Шатле, където беше затворен.
— Бъдете спокоен, господине — каза председателят, — кралицата и кралят ще узнаят, че на вас се дължи установяването на истината.
Но вместо да го ободри, това обещание сякаш още повече смаза Рьоне и той отговори само с дълбока въздишка.
Глава 58
Изтезанието
Чак след като заведоха Коконас в новата килия и затвориха вратата зад него, останал сам, без да го поддържа желанието за борба срещу съдиите и гневът срещу Рьоне, той се отдаде на тъжни размишления.
— Струва ми се — каза той, — че работата взема лош обрат и че е време да се върви в параклиса. Ненавиждам смъртните присъди. Най-вече ненавиждам смъртните присъди, произнесени при затворени врата, в крепост, пред такива грозни физиономии, каквито ни обграждаха. Съвсем сериозно искат да ни отрежат главите. Хм, хм… Пак ще повторя, време е да се върви в параклиса.
Тези думи, произнесени полугласно, бяха последвани от мълчание, нарушено от глух, сподавен, зловещ вик, в който нямаше нищо човешко. Този вик сякаш прониза дебелата стена и отекна в железните решетки.
Коконас неволно потръпна. А беше толкова храбър, че смелостта му беше нещо като инстинкта на дивите животни. Той остана неподвижен, заслушан в посоката, откъдето идваше стонът, без да може да повярва, че го издава човешко същество, стори му се по-скоро като виене на вятъра в дърветата, като някой от хилядите нощни гласове, които сякаш слизат и се изкачват между двата непознати свята, между които се върти нашият свят. Внезапно втори стон, по-болезнен, по-дълбок, по-сърцераздирателен, отколкото първият, достигна до Коконас и този път той не само различи в него човешки глас, но му се стори, че позна глава на Ла Мол.
При този глас пиемонтецът забрави, че е затворен зад две врати, три решетки и стена, дебела дванадесет стъпки. Той се хвърли с цялата си тежест срещу стената, сякаш да я събори и да полети на помощ на жертвата, като викаше:
— Кого убиват тук?
Но се блъсна в стената, за която не бе помислил, и се строполи върху една каменна пейка. Това беше всичко.
— О, те го убиха! — прошепна той. — Това е отвратително. Но тук няма с какво да се защищаваш. С нищо, няма оръжие.
И той протегна ръце.
— Ах, ето една желязна халка! — извика Коконас. — Ще я изтръгна и тежко на този, който се приближи до мен!
Той скочи, улови желязната халка и я дръпна така силно още от първия път, че явно беше — с още едно-две усилия щеше да я изтръгне.
Но внезапно вратата се отвори и два факела осветиха килията.
— Елате, господине — каза същият гърлен глас, който вече му бе станал така неприятен и който три етажа по-долу не беше придобил липсващото му очарование. — Елате, господине, съдът ви чака.
— Добре — каза Коконас, като пусна халката. — Трябва да чуя присъдата си, нали?
— Да, господине.
— Слава богу, да вървим! — каза той.
И последва пристава, който вървеше пред него с отмерена стъпка, държейки черната си пръчица.
Въпреки удоволствието, което бе проявил в първия момент, Коконас неспокойно се огледа на всички страни.
— О — прошепна той, — не виждам моя почтен тъмничар. Признавам, че ми липсва.
Влязоха в залата, която току-що бяха напуснали съдиите и където стоеше прав само един човек. Коконас позна в него главния прокурор, който по време на съдебното заседание взе неведнъж думата, и то винаги с неприкрита неприязън.
Действително именно на него Катерина, с писма и устно, бе поверила специално този процес.
Една вдигната завеса разкриваше дъното на тази зала, потънала в мрак, но осветената й част беше толкова зловеща, че Коконас почувствува как краката му се подкосяват, и възкликна: