„Какви ми ги разправяха — помисли си той, — че имало строг церемониал? Човек може да влиза и да излиза в двореца като на обществен площад.“
И той извика още веднъж, но с не по-голям резултат от първия път.
„Е, хайде напред тогава — помисли си той. — Все трябва да срещна някого тук.“
И Ла Мол тръгна по коридора, който ставаше все по-тъмен и по-тъмен.
Изведнъж срещуположната врата на тази, от която беше влязъл, се отвори и двама пажове се появиха, носещи свещници и осветявайки пътя на висока, стройна жена с величествена осанка и изключителна красота.
Светлината падна върху Ла Мол, който се закова на мястото си.
И жената се спря.
— Какво желаете, господине? — запита тя младия човек с глас, който звънна в ушите му като дивна музика.
— О, ваше сиятелство — каза Ла Мол, навеждайки очи, — моля да ме извините. Току-що се разделих с господин дьо Муи, който има любезността да ме доведе дотук, защото аз търся наварския крал.
— Негово величество не е тук, господине. Мисля, че той е у шурея си. Но в негово отсъствие вие бихте могли може би да се обърнете към кралицата…
— Да, без съмнение, госпожо — съгласи се Ла Мол, — ако някой благоволи да ме заведе при нея.
— Вие сте пред нея, господине.
— Как? — извика Ла Мол.
— Аз съм наварската кралица — каза Маргьорит.
Ла Мол така трепна от удивление и уплаха, че кралицата се усмихна.
— Говорете бързо, господине — каза тя, — защото ме чакат при кралицата-майка.
— О, ваше величество, щом ви чакат и нямате време, позволете ми да се отдалеча, защото би ми било невъзможно да говоря с вас в този миг. Неспособен съм да събера мислите си. Вие ме заслепихте. Не мисля вече, възхищавам се.
Грациозна и красива, Маргьорит се приближи до младия човек, който несъзнателно се бе държал като най-опитен придворен.
— Съвземете се, господине — каза тя. — Аз ще почакам и мен ще ме почакат.
— О, простете ми, ваше величество, че не ви поздравих с всичкото уважение, което имате право да очаквате от един от своите най-смирени служители, но…
— Но — продължи Маргьорит — вие сте ме взели за някоя от моите придворни дами.
— Не, ваше величество, аз ви взех за духа на красивата Диан дьо Поатие. Разправят, че тя се явявала в Лувъра.
— Хайде, хайде, господине — каза Маргьорит. — Аз не се безпокоя за вас. Вие ще направите кариера в двора. Какво казахте? Че имате писмо за краля? Не беше необходимо. Но няма значение. Къде е писмото? Ще му го предам. Само побързайте, моля ви.
За един миг Ла Мол разгърна плаща си и измъкна от гърдите си едно писмо, поставено в копринен плик. Маргьорит го взе и погледна почерка.
— Да не сте господин дьо Ла Мол? — запита тя.
— Да, ваше величество. О, боже, нима имам щастието моето име да бъде познато на ваше величество?
— Чувала съм го от краля, моя мъж, и от брат ми херцог д’Алансон. Знам, че те ви чакат.
И тя пъхна в корсажа си, твърд от диаманти и бродерии, писмото, което бе извадил от дрехата си младият човек и което още пазеше топлината на неговите гърди. Ла Мол жадно следеше с очи всяко движение на Маргьорит.
— А сега, господине — каза тя, — слезте в долната галерия и чакайте там, докато дойде да ви потърси човек от страна на наварския крал или на херцог д’Алансон. Един от моите пажове ще ви придружи.
При тези думи Маргьорит се отдалечи. Ла Мол се притисна до стената. Но коридорът беше толкова тесен, а роклята на наварската кралица толкова широка, че копринената и пола докосна дрехата на младия мъж и силно ухание се разнесе след нея.
Ла Мол потръпна с цялото си тяло и чувствайки, че ще падне, се опря на стената. Маргьорит изчезна като видение.
— Да вървим, господине — каза пажът, натоварен да заведе Ла Мол в долната галерия.
— Да, да — възкликна Ла Мол опиянен, защото пажът му показваше същия път, по който се бе отдалечила Маргьорит, и той се надяваше, че ако побърза, ще я види отново.
И действително, като се изкачи на най-горното стъпало, той я видя на долния етаж. И било случайно, било поради шума от стъпките му, Маргьорит вдигна глава и той можа да я види още веднъж.
— О — каза той, вървейки след пажа, — това не е смъртна, а богиня. И както казва Виргилиус Маро: Et vera incessu patuit dea.
— Какво става? — запита пажът.
— Ето ме, идвам — каза Ла Мол, — идвам.
Вървейки пред Ла Мол, пажът слезе на долния етаж, отвори една врата, после втора и като се спря на прага, каза:
— Ето мястото, където трябва да чакате.
Ла Мол влезе в галерията, вратата се затвори зад него.
Галерията беше пуста, ако не се смята един благородник, който се разхождаше и също сякаш чакаше някого.