— Съвземи се, съвземи се, Ла Мол! Сега ще минем край улица Тизон и улица Клош-Персе. Погледни, погледни за малко!
— О, повдигни ме, повдигни ме да видя още веднъж тази блажена къща!
Коконас протегна ръка и досегна рамото на палача. Той седеше на капрата и караше коня.
— Метр — каза той, — направи ни една услуга. Спри за миг срещу улица Тизон.
Кабош кимна в знак на съгласие и когато стигнаха срещу улица Тизон, спря.
Ла Мол се повдигна с усилие, подпомогнат от Коконас, погледна с очи, замъглени от сълзи, тази тиха, безмълвна къщичка, затворена като гроб, въздишка се изтръгна от гърдите му и той каза тихо:
— Сбогом, сбогом, младост, любов, живот!
И главата му се отпусна.
— Смелост! — каза Коконас. — Може би ще намерим отново всичко това на небето.
— Вярваш ли? — прошепна Ла Мол.
— Вярвам, защото свещеникът ми го каза и главно защото ми се ще да се надявам. Но събери силите си, скъпи приятелю! Тези мизерници, които ни гледат, ще ни подиграват, ако припаднеш.
Кабош чу последните му думи и шибвайки коня с едната си ръка, подаде на Коконас с другата, без никой да го види, малка гъба, напоена с толкова силен спирт, че като го вдъхна и разтри слепите си очи, Ла Мол се почувствува ободрен и оживен.
— Ах — каза той, — съвзех се.
И целуна реликвата, закачена със златната верижка на врата му.
Когато стигнаха до ъгъла на кея и заобиколиха пленителната малка сграда, построена от Анри II, видяха ешафода, гола, окървавена площадка, издигаща се над главите на тълпата.
— Скъпи приятелю — каза Ла Мол, — бих искал да умра пръв.
Коконас докосна за втори път рамото на палача.
— Какво има, благороднико? — запита той, като се обърна.
— Друже — каза Коконас, — искаш да ми направиш удоволствие, нали, или поне ти така ми каза?
— Да, и пак ви го повтарям.
— Моят приятел страда повече от мен и затова е по-слаб…
— Е?
— Той ми каза, че ще страда ужасно, ако аз умра преди него. Освен това, ако аз умра пръв, няма да има кой да го занесе на ешафода.
— Добре, добре — каза Кабош, като изтри с опакото на ръката си една сълза. — Ще стане, както искате.
— И само с един удар, нали? — каза тихо пиемонтецът.
— С един.
— Добре… Ако трябва да повторите, повторете върху мен.
Каручката спря. Бяха стигнали. Коконас сложи шапката си.
Ропот, подобен на разбунено море, достигна до слуха на Ла Мол. Той се опита да стане, но силите му изневериха и Кабош и Коконас трябваше да го уловят под мишница.
Площадът беше претъпкан, човек до човек. Стъпалата на Отел дьо Вил приличаха на амфитеатър, препълнен със зрители. По всички прозорци се виждаха възбудени лица с пламнали погледи.
Когато видяха хубавия млад човек, който не можеше да се държи на смазаните си нозе, напрегнат във върховно усилие, за да отиде сам на ешафода, тълпата зашумя и нададе отчаян вопъл. Гневните крясъци на мъжете се сливаха с жалните ридания на жените.
— Той бил един от най-изтънчените придворни — казваха мъжете. — Не биваше да умре на Сен-Жан-ан-Грев, а на Пре-о-Клер25.
— Колко е хубав, колко е блед! — казваха жените. — Той не е признал нито дума.
— Приятелю — каза Ла Мол, — не мога да се държа на краката си. Отнеси ме.
— Почакай.
Коконас кимна на палача, който се отдръпна. После се наведе, взе Ла Мол на ръце като дете, изкачи се, без да залитне, със своя товар по стълбата на ешафода и положи там Ла Мол сред неистовите викове и аплодисменти на тълпата.
Коконас свали шапка и се поклони. После я захвърли на ешафода.
— Огледай се — каза Ла Мол. — Не ги ли виждаш някъде?
Коконас огледа бавно площада, закова очи в една точка и побутна с ръка, без да отмества поглед, рамото на приятеля си.
— Погледни — каза той, — погледни прозореца на тази куличка!
И с другата си ръка показа малката сграда, която съществува и днес между улица Ванри и улица Мутон, останка от миналото.
Две жени в черно стояха, поддържайки се една друга, не на самия прозорец, а малко по-навътре.
— Ах — Каза Ла Мол, — боях се само от едно — да не би да умра, без да я видя. Видях я още веднъж, сега мога да умра!
И с очи, жадно вперени в малкия прозорец, той доближи реликвата до устата си и я покри с целувки.
Коконас се поклони на двете жени така грациозно, сякаш ги срещаше в салон.
В отговор те размахаха мокрите си от сълзи кърпички.
Кабош на свой ред докосна рамото на Коконас и го погледна многозначително.
— Да, да — каза пиемонтецът. После се обърна към Ла Мол: — Целуни ме и умри достойно. Няма да е трудно, приятелю, ти си толкова храбър!