— Ах — каза Ла Мол, — няма да имам голяма заслуга, ако умра достойно. Толкова страдам!
Свещеникът се приближи и поднесе кръст на Ла Мол, който усмихнато му показа реликвата в ръката си.
— Няма значение — каза свещеникът, — искайте все пак сила от онзи, който е изстрадал това, което ще изстрадате вие.
Ла Мол целуна краката на Христос.
— Нека монасите от манастира на преблажената света Дева ме споменат в молитвите си.
— Побързай, побързай, Ла Мол — каза Коконас, — толкова ми е мъчно за теб, че чувствувам как отпадам!
— Готов съм — каза Ла Мол.
— Ще можете ли да държите главата си изправена? — запита Кабош, приготвяйки меча си зад коленичилия Ла Мол.
— Надявам се — каза той.
— Тогава всичко е наред.
— Но вие — каза Ла Мол — няма да забравите това, за което ви помолих, нали? Тази реликва ще ви отвори вратите.
— Бъдете спокоен. Но опитайте се да държите изправена главата.
Ла Мол изпъна шия и загледан в малката кула, прошепна:
— Сбогом, Маргьорит, бъди бла…
Той не довърши. С един удар на блесналия си мълниеносен меч Кабош отсече главата му, която се търкулна в краката на Коконас.
Тялото се отпусна леко на земята, сякаш полегна.
Хиляди писъци се сляха в огромен вик и сред всичките тия женски гласове на Коконас му се стори, че долови един по-скръбен от всички други.
— Благодаря ти, достойни приятелю, благодаря ти! — каза Коконас и за трети път протегна ръка на палача.
— Синко — каза свещеникът на Коконас, — за нищо ли няма да се покаете пред бога?
— Не, отче — каза пиемонтецът, — всичко, което имах да му кажа, ви го казах вчера на вас.
После той се обърна към Кабош:
— Хайде, палачо, мой последни приятелю, още една услуга.
И преди да коленичи, той изгледа тълпата с толкова спокоен и ведър поглед, че шепот на възхищение погали слуха му и поласка гордостта му. Тогава, вземайки главата на своя приятел и целувайки посинелите устни, хвърли последен поглед към куличката, коленичи, все така държейки скъпата глава в ръце, и каза:
— Мой ред е.
Не беше още завършил думите си, и главата му отхвръкна.
При този удар честният палач потрепери.
— Време беше да се свърши! — прошепна той. — Клето дете!
И едва успя да измъкне от сгърчените пръсти на Ла Мол златната реликва. После хвърли плаща си върху тъжните останки, които каручката трябваше да отнесе у него.
Зрелището свърши. Тълпата се разотиде.
Глава 61
Кулата на позорния стълб
Нощта се спусна над града, все още тръпнеща от това смъртно наказание, чиито подробности се разнасяха от уста на уста, помрачавайки във всяка къща веселия час на семейната вечеря.
Обратно на града, който беше безмълвен и мрачен, Лувърът беше шумен, весел и осветен. В двореца имаше голямо празненство, празненство по заповед на Шарл, празненство, което той бе насрочил за вечерта в същия ден, когато за сутринта бе насрочена екзекуцията.
Наварската кралица бе получила предната вечер заповед да присъствува и надявайки се, че Ла Мол и Коконас ще бъдат спасени през нощта, убедена, че са взети всички мерки за тяхното бягство, тя бе отговорила на брат си, че ще изпълни желанието му.
Но загубила всяка надежда след сцената в параклиса и след като беше присъствала на екзекуцията в последен изблик на жалост към тази любов, най-голямата и най-дълбоката, която бе изпитвала в живота си, тя си бе дала дума, че нито молбите, нито заплахите ще я накарат да присъствува на веселото празненство в Лувъра в същия ден, когато бе видяла зловещото празненство на площад Сен-Жан-ан-Грев.
Крал Шарл IX бе дал в този ден ново доказателство за силна воля, каквато никой не би могъл да прояви до такава степен: на легло от две седмици, слаб като смъртник, блед като труп, той стана в пет часа и облече най-хубавите си дрехи. Вярно, че по време на тоалета на три пъти загуби съзнание.
Към осем часа се осведоми какво е станало със сестра му и запита дали някой я е видял и знае ли какво прави тя. Никой не можа да му отговори, защото наварската кралица се бе прибрала към единадесет часа в покоите си, затваряйки вратата си абсолютно за всички.
Но за Шарл не съществуваха затворени врати. Облегнат на ръката на господин дьо Нансе, той се отправи към покоите на наварската кралица и влезе без предупреждение през вратата към тайния коридор.
Макар че очакваше тъжна гледка и предварително се бе подготвил вътрешно, скръбта, която видя, надмина очакванията му.
Маргьорит, полумъртва, легнала в един шезлонг, заровила глава във възглавницата, не плачеше, не се молеше, но откакто се бе върнала хъркаше като агонизираща.