Вечерта вече започваше да я изпълва с широките сенки на високите сводове и макар че двамата мъже не бяха на повече от двадесет крачки един от друг, те не можеха да различат лицата си. Ла Мол пристъпи.
— Да ме прости господ! — прошепна той, като се приближи на няколко крачки до втория благородник. — Кого виждам, та това е граф дьо Коконас!
При шума от неговите стъпки пиемонтецът също се беше обърнал и го гледаше изненадан.
— Дявол да го вземе — възкликна той, — виждам граф дьо Ла Мол или мътните да ме отвлекат. Уф, какво правя аз тук? Ругая, след като съм у краля. Впрочем, изглежда, че кралят ругае не по-зле от мен, и то в черквите. Е, няма какво, ето ни в Лувъра.
— Както виждате. Господин дьо Бем ли ви въведе?
— Да, господин дьо Бем е очарователен германец. А вас кой?
— Господин дьо Муи. Аз нали ви казах, че и хугенотите не са зле в двора. Видяхте ли господин дьо Гиз?
— Не, още не. А вие получихте ли аудиенция при наварския крал?
— Не, но скоро ще ме приеме. Доведоха ме тук и ми казаха да чакам.
— Ще видите, че сигурно има тържествена вечеря и нас ще ни поканят един до друг на приема. Каква странна случайност наистина. От два часа съдбата все ни събира: Но какво ви е? Изглеждате угрижен.
— Аз ли? — запита живо Ла Мол, потръпвайки, защото всъщност той все още беше замаян от видението, което му се беше явило. — Нищо подобно, само че това място поражда в ума ми безброй размисли.
— Философски, нали? И с мен е така. Точно когато вие влязохте, тъкмо си припомнях наставленията на моя учител. Господин графе, познавате ли Плутарх?
— И таз добра! — отговори Ла Мол усмихнато. — Той е един от любимите ми автори.
— Е, добре — продължи Коконас сериозно. — Този велик човек, изглежда, не е сгрешил, като е сравнил даровете на природата с блестящи, но ефимерни цветя, а смята добродетелта за целебно растение с вечен парфюм, лекуващо ефикасно всички рани.
— Знаете ли гръцки, господин дьо Коконас? — запита Ла Мол, поглеждайки втренчено своя събеседник.
— Не, но моят учител знаеше и той ме посъветва, когато се озова в двора, да поспоря за добродетелта. „Това — каза ми той — прави добро впечатление.“ И аз, уверявам ви, съм добре подкован по този въпрос. Впрочем вие гладен ли сте?
— Не.
— Струва ми се все пак, че и вие се заглеждахте в печената птица на „А ла Бел-Етоал“. Аз лично умирам от глад.
— Е, добре, господин дьо Коконас, ето ви един чудесен случай да приложите на дело вашите съждения върху добродетелта и да докажете своето възхищение към Плутарх, защото този велик писател някъде беше казал: „Добре е да приучим душата си към скръб и стомаха си към глад. Prepon esti ten men psuchen odune, ton gastera semo askein.“
— Аха, значи, вие знаете гръцки? — провикна се Коконас изненадан.
— Бога ми, да — отговори Ла Мол. — Моят учител ме научи.
— Триста дяволи, графе, в такъв случай вие си осигурявате успех. Ще съчинявате стихове с крал Шарл IX и ще говорите гръцки с кралица Маргьорит.
— Без да смятаме — добави Ла Мол засмяно, — че ще мога да говоря също така на гасконски с наварския крал.
В този миг вратата в края на галерията, която водеше към кралските покои, се отвори. Отекнаха стъпки. В мрака се появи сянка, която се приближи. Тя доби човешки очертания и този човек бе не друг, а господин дьо Бем.
Той изгледа двамата младежи съвсем отблизо, за да познае своя благородник, и направи знак на Коконас да го последва.
Коконас махна с ръка на Ла Мол.
Дьо Бем заведе Коконас до края на галерията, отвори една врата и двамата се озоваха на първото стъпало на една стълба.
Там той се спря и се огледа наоколо си, нагоре и надолу.
— Господин дьо Гогонас — каза той. — Къде жифеете?
— В странноприемницата „А ла Бел-Етоал“ на улица Арбр-Сек.
— Добро, добро. На две крашки оттук. Приберете се бързо във фашия ходел и таси нощ…
И той отново се огледа наоколо си.
— Е, добре, какво тази нощ? — запита Коконас.
— Таси нощ се фърнете тук с бял кръст на фашето жабо. Тумата за пропуск ще бъде „Гуиз“. Шт! Затфаряйте си устата!
— Но в колко часа трябва да се върна?
— Когато чуете дрефога.
— Какво значи това дрефога! — запита Коконас.
— Да, дрефога, бум, бум.
— А, тревога!
— Именно, точно тофа касах и аз.
— Добре. Разбрано — каза Коконас.
И поздравявайки дьо Бем, той се отдалечи, като се питаше полугласно:
— Дявол да го вземе, какво иска да каже той и за какво ще звънят тревога? Но какво ме интересува? Оставам си на същото мнение. Господин дьо Бем е очарователен Тедеско. Дали да почакам граф дьо Ла Мол? Бога ми, няма смисъл. Той навярно ще вечеря с наварския крал.