— Господарю — прошепна Анри, — аз не си спомням вече за нищо друго освен за любовта, която винаги съм изпитвал към моя брат, за уважението, с което винаги съм се отнасял към моя крал.
— Да, да, имаш право — каза Шарл — и аз съм ти признателен, че говориш така, Анрио. Защото всъщност ти много изстрада по време на моето царуване, без да смятаме горката ти майка. Но сигурно сам си забелязал, че често ме подстрекаваха. Понякога устоявах, друг път отстъпвах от умора, но ти сам каза да не говорим за миналото, сега настоящето е неотложно, бъдещето ме плаши.
И като каза тези думи, нещастният крал скри мъртвешкото си лице в костеливите си ръце.
После, след като помълча, поклащайки глава, сякаш за да прогони мрачните мисли, и пръскайки кървава роса наоколо си, той продължи тихо, като се наведе към Анри:
— Трябва да се спаси държавата. Трябва да се попречи тя да попадне в ръцете на фанатици или на жени.
Шарл, както казахме, изрече тези думи тихо, но въпреки това на Анри му се стори, че чу зад завесите на леглото глухо, гневно възклицание. Може би някоя дупка в стената, без Шарл дори да знае, даваше възможност на Катерина да слуша този предсмъртен разговор.
— Жени ли? — запита наварският крал, за да предизвика обяснение.
— Да, Анри — каза Шарл, — майка ми иска да стане регентка, докато брат ми от Полша се върне. Но слушай аз какво ще ти кажа, той няма да се върне.
— Как! Той няма да се върне? — извика Анри и сърцето му глухо заби от радост.
— Не, той няма да се върне — продължи Шарл. — Поданиците му няма да го пуснат.
— Но — възрази Анри — не мислите ли, братко, че кралицата-майка му е съобщила предварително?
— Разбира се. Но Нансе улови куриера в Шато-Тиери и ми донесе писмото. В писмото си тя му съобщаваше, че умирам. Но аз също писах във Варшава и моето писмо, сигурен съм, ще пристигне и те ще пазят брат ми. Така че по всяка вероятност, Анри, престолът ще остане свободен.
Второ възклицание, много по-осезаемо от първото, се чу под алкова.
„Положително — каза си Анри — тя е тук, тя слуша и чака.“
Шарл не чу нищо.
— О — продължи той, — аз умирам, без да оставя наследник от мъжки пол.
После спря. Сладка мисъл освети лицето му и като постави ръка върху рамото на наварския крал, той каза:
— Уви, спомняш ли си, Анрио, спомняш ли си онова клето детенце, което ти показах една вечер спящо в копринената люлка под грижите на един ангел? Уви, Анрио, те ще ми го убият!
— О, господарю — извика Анри и сълзи овлажниха очите му, — кълна се в бога, че денонощно ще бдя над неговия живот! Заповядайте, господарю!
— Благодаря, Анрио, благодаря — каза кралят с излиятелност, чужда на характера му, но обяснима при тези обстоятелства. — Вярвам на думата ти. Не го прави крал… за щастие той не е роден за престол, но го направи щастлив човек. Аз му оставям богатство, нека притежава благородството на майка си, благородството на сърцето. Може би за него ще бъде по-добре да го обрекат на църквата. Така по-малко ще се страхуват от него. О, струва ми се, че бих умрял ако не щастлив, то поне умиротворен, ако имах за утеха ласките на детето и нежното лице на майката.
— Господарю, не може ли да ги извикате?
— Ах, нещастнико, те няма да излязат оттук! Такава е участта на кралете, Анрио: нито да живеят, нито да умрат, както им се иска. Но след твоето обещание аз съм по-спокоен.
Анри се замисли.
— Да, разбира се, господарю, аз обещах, но ще мога ли да сдържа обещанието си?
— Какво искаш да кажеш?
— Аз самият не съм ли изгнаник, застрашен като него и дори повече от него, защото аз съм мъж, а той е още дете?
— Лъжеш се — отговори Шарл. — Когато аз умра, ти ще бъдеш силен и могъщ и ето кое ще ти даде сила и могъщество.
При тия думи умиращият измъкна един пергамент изпод възглавницата си.
— Вземи — каза той.
Анри хвърли бръз поглед по листа, подпечатан с кралския печат.
— Аз регент, господарю! — каза той пребледнял от радост.
— Да, ти ставаш регент до завръщането на херцог д’Анжу и понеже по всяка вероятност херцог д’Анжу няма да се върне, този пергамент ти осигурява не регентството, а престола.
— Престола, на мен? — прошепна Анри.
— Да — каза Шарл, — на теб, единствен достоен и главно единствен годен да управляваш тези развратени любовници, тези пропаднали жени, които живеят от кръв и сълзи. Брат ми д’Алансон е изменник, той ще изменя на всички. Остави го в кулата, където съм го заточил. Майка ми ще пожелае да те убие, заточи я. Брат ми д’Анжу след три-четири месеца, а може би след година ще напусне Варшава и ще дойде да ти оспорва властта. Запуши му устата с папско писмо. Аз уредих това с моя посланик херцог дьо Невер и ти скоро ще получиш писмото.