Изблик на кръв прекъсна думите на Шарл в мига, когато капитанът от гвардията отваряше вратата, и кралят, задъхан, захриптя в леглото си.
Нансе бе чул само името си. Заповедите, които последваха, произнесени с неясен глас, останаха нечути.
— Пазете вратата — каза Анри — и не пускайте никого!
Нансе се поклони и излезе.
Анри обърна поглед към това безжизнено тяло, което можеше да бъде взето за труп, ако едва доловим дъх не раздвижваше пяната върху устните.
Той гледа дълго краля, после заговори на себе си:
— Настъпи върховният час. Да царувам или да живея?
В същия миг завесата на алкова се повдигна, едно бледо лице се появи отзад и един глас отекна сред мъртвото мълчание, което царуваше в кралската стая.
— Живейте! — каза гласът.
— Рьоне! — извика Анри.
— Да, господарю.
— Значи, вашето предсказание е било лъжливо? Аз няма да бъда крал! — извика Анри.
— Ще бъдете, господарю, но още не е настъпил часът.
— Откъде знаеш? Говори! Искам да разбера дали да ти вярвам.
— Слушайте!
— Слушам.
— Наведете се.
Анри се наведе над тялото на Шарл. Рьоне също. Само ширината на леглото ги разделяше и това разстояние още се намали, като се наклониха. Между тях все така лежеше безмълвен, без нито едно движение, умиращият крал.
— Слушайте — каза Рьоне. — Аз съм поставен тук от кралицата-майка, за да ви погубя, но предпочитам да служа на вас, защото вярвам на вашия хороскоп. Служейки ви, аз действам в интерес на тялото и на душата.
— И това ли ти заповяда кралицата-майка да ми кажеш? — запита Анри, изпълнен с безпокойство и съмнение.
— Не — каза Рьоне, — слушайте, ще ви кажа една тайна.
И той се наведе още повече, така че главите им почти се докоснаха.
В този разговор между двамата мъже, надвесени над тялото на умиращия крал, имаше нещо толкова зловещо, че косите на суеверния флорентинец настръхнаха, а обилна пот ороси лицето на Анри.
— Слушайте — продължи Рьоне, — ще ви кажа една тайна, която само аз единствен зная и която ще ви разкрия, ако ми се закълнете над умиращия, че ще ми простите за смъртта на майка си.
— Аз вече ви обещах това веднъж — каза Анри с помръкнало лице.
— Обещахте, но не се заклехте — каза Рьоне и се отдръпна.
— Заклевам се — каза Анри, протягайки дясната си ръка над главата на краля.
— Е, добре, господарю — каза бързо флорентинецът, — полският крал пристига.
— Не — каза Анри, — куриерът е бил задържан от крал Шарл.
— Крал Шарл е задържал куриера по пътя за Шато Тиери, но кралицата-майка в своята предвидливост е изпратила трима куриери по три различни пътища.
— О, беда! — извика Анри.
— Тази сутрин от Варшава пристигна пратеник. Кралят е тръгнал след него, без никой да помисли да му се противопостави, защото във Варшава още не са знаели за болестта на краля. Той е изпреварил Анри д’Анжу само с няколко часа.
— О, ако имах само осем дни! — каза Анри.
— Да, но вие нямате осем дни, вие нямате дори осем часа. Чухте ли звъна на оръжията, които зареждат вън?
— Да.
— Тези оръжия са приготвени за вас. Ще дойдат да ви убият тук, в стаята на краля.
— Кралят още не е умрял.
Рьоне изгледа втренчено Шарл.
— След десет минути той ще бъде мъртъв. Така че вие имате да живеете още десет минути, а може би и по-малко.
— Какво да правя тогава?
— Да избягате, без да губите нито минута, без да губите нито секунда.
— Но откъде? Щом чакат в преддверието, те ще ме убият, когато изляза.
— Слушайте, рискувам всичко за вас. Не го забравяйте никога.
— Бъди спокоен.
— Следвайте ме по този таен проход, ще ви изведа до вратата. После, за да ви дам време, ще отида да кажа на кралицата-майка, че вие слизате. Ще помислят, че вие сам сте открили тайния проход и сте се възползували от него, за да избягате. Елате, елате!
Анри се наведе над Шарл и го целуна по челото.
— Сбогом, братко — каза той, — няма да забравя, че твоето последно желание беше да те наследя. Няма да забравя, че твоята последна воля беше да ме направиш крал. Умри в мир. В името на моите братя ти прощавам пролятата кръв.
— Бързо, бързо — извика Рьоне, — той се свестява! Бягайте, преди да е отворил очи, бягайте!
— Дойке — прошепна Шарл — дойке!
Анри грабна от възглавницата на Шарл шпагата, станала вече ненужна на умиращия крал, пъхна пергамента, който го правеше регент, в дрехата си, целуна за последен път челото на Шарл, заобиколи леглото и се мушна в отвора, който се затвори след него.
— Дойке — извика кралят по-силно, — дойке!
Добрата жена дотича.