— Откъде знаете, че е тук?
— Вчера го видях, че влиза в една къща и миг по-късно баронеса дьо Сов също дойде там.
— Сигурен ли си, че е бил той?
— Чаках го, докато излезе, тоест една част от нощта. В три часа двамата любовници си отидоха. Кралят придружи баронеса дьо Сов до пропуска на Лувъра, където благодарение на вратаря, вероятно неин човек, тя се прибра безпрепятствено, а кралят си отиде, тананикайки някаква мелодия така непринудено, сякаш се намира сред планините си.
— И къде отиде той?
— На улица Арбр-Сек в странноприемницата „А ла Бел-Етоал“, у същия кръчмар, където отсядаха двамата магьосници, които ваше величество заповяда да екзекутират миналата година.
— Защо не дойдохте да ми кажете веднага?
— Защото не бях напълно уверен.
— А сега?
— Сега вече съм сигурен.
— Видя ли го?
— Съвсем ясно. Бях се скрил у търговеца на вино отсреща, видях го да влиза в същата къща както предната вечер. После, понеже баронеса дьо Сов се забави, той неблагоразумно долепи лице до прозореца на първия етаж и този път у мен не остана никакво съмнение. Впрочем само след миг баронеса дьо Сов пристигна.
— И ти мислиш, че те ще останат там както миналата нощ до три часа сутринта?
— Възможно е.
— Къде се намира тази къща?
— Близо до Кроа-де-Пти-Шан към Сент-Оноре.
— Добре — каза Катерина, — барон дьо Сов не знае почерка ви, нали?
— Не.
— Седнете и пишете.
Морвел се подчини, взе перото и каза:
— Готов съм, ваше величество.
Катерина му продиктува:
Докато барон дьо Сов изпълнява задълженията си в Лувъра, баронесата се намира с един обожател, негов приятел, в една къща близо до Кроа-де-Пти-Шан към Сент-Оноре. Баронът ще познае къщата по един червен кръст на стената.
— Е? — запита Морвел.
— Направете копие от това писмо — каза Катерина.
Морвел се подчини, без да каже дума.
— А сега — каза кралицата — нека някой ловък човек предаде едното писмо на барон дьо Сов, а другото да го изпусне в някой от коридорите на Лувъра.
— Не разбирам — каза Морвел.
Катерина сви рамене.
— Не разбирате, че когато един съпруг получи подобно писмо, се разгневява?…
— Струва ми се, ваше величество, че по времето на наварския крал той не се гневеше.
— Това, което се прощава на един крал, не се прощава на обикновен обожател. Впрочем, ако той не се разгневи, вие ще се разгневите вместо него.
— Аз?
— Разбира се. Ще вземете четирима души, шестима, ако трябва, ще се маскирате, ще издъните вратата, като че ви изпраща баронът, ще заловите любовниците, когато са насаме, и ще стреляте в името на краля. На другия ден някоя благодетелна душа ще намери листчето в коридора на Лувъра и ще разнесе слуха, че съпругът е отмъстил, само че случаят е пожелал любовникът да е наварският крал. Но кой би могъл да предположи, след като всички го мислят в По!
Морвел изгледа възхитено Катерина, поклони се и излезе.
Точно когато той излизаше от двореца Соасон, баронеса дьо Сов влезе в малката къща на Кроа-де-Пти-Шан.
Анри я чакаше, полуотворил вратата.
Щом я видя на стълбата, той запита:
— Не ви ли проследиха?
— Доколкото ми се струва, не — каза Шарлот.
— А на мен ми се стори — каза Анри, — че ме следяха не само през нощта, но и тази вечер.
— О, боже мой, вие ме плашите, господарю! Никога не бих могла да се утеша, ако вниманието, засвидетелствано на една стара приятелка, би могло да ви причини нещастие!
— Бъдете спокойна, приятелко — каза беарнецът, — три шпаги ни пазят в мрака.
— Три шпаги не са много, господарю!
— Предостатъчно, когато тези шпаги са в ръцете на дьо Муи, Сокур и Бартелми.
— Значи, дьо Муи е в Париж?
— Разбира се.
— Той се е осмелил да дойде в столицата? Значи, и него като вас го чака някоя нещастна влюбена жена?
— Не, но той има един враг, в чиято смърт се е заклел. Само омразата, скъпа приятелко, може да върши толкова глупости, колкото любовта.
— Благодаря, господарю.
— О — каза Анри, — не говоря за настоящите глупости. Казвам това за миналите и бъдещите. Но да не спорим. Нямаме време за губене.
— Значи, вие заминавате?
— Тази нощ.
— Следователно сте свършили работата, за която бяхте дошли в Париж?
— В Париж аз дойдох само заради вас.
— Лъжец.
— Триста дяволи, приятелко, говоря истината, но да не се отдаваме на спомени. Имам още два-три часа, за да бъда щастлив, а после раздяла.
— Ах, господарю, само моята любов е вечна!
Анри бе казал, че няма време да спори и той не оспори думите й. Повярва, или какъвто беше скептик, се престори, че вярва.