— Какво се е случило? — запита Катерина, като запази обичайното си спокойно изражение, на което тя според случая така добре умееше да придава най-противоречиви нюанси.
— Случило се е това, че за двадесети път вече заговарям с негово величество докога ще търпим предизвикателствата, които си позволяват след раняването на техния адмирал господа протестантите.
— И какво ви отговори моят син? — запита Катерина.
— Отговори ми: „Господин херцог, вие сигурно сте заподозрян от народа като подбудител на покушението, извършено над моя втор баща, негово сиятелство адмирала. Защищавайте се, както ви е угодно. Колкото се отнася до мен, аз ще се защитя сам, ако ме оскърбят.“ И при тези думи ми обърна гръб и отиде да храни кучетата си.
— А вие не се ли опитахте да го задържите?
— Опитах се, разбира се, но той ми отговори по своя маниер, който ви е добре познат, като ме погледна, както само той умее да гледа: „Господин херцог, моите кучета са гладни. Те не са хора, затова не мога да ги оставя да чакат.“ Като чух това, дойдох да ви предупредя.
— Добре сте направили — каза кралицата-майка.
— Но какво да предприемем?
— Да направим последен опит.
— Кой ще го направи?
— Аз. Кралят сам ли е?
— Не, той е с господин дьо Таван.
— Чакайте ме тук. Или не, по-добре последвайте ме, но на разстояние.
Катерина стана веднага и се отправи към стаята, където върху турски килими и кадифени възглавници се разполагаха любимите хрътки на краля. На прътове, зазидани в стената, бяха кацнали два-три великолепни сокола и една малка месоядна сврака, която Шарл IX пускаше да лови птички в градините на Лувъра и на Тюйлери, чийто строеж вече беше започнал.
Докато вървеше към покоите на сина си, кралицата-майка беше придала на бледото си лице изражение на тревога, а в очите й блестяха сълзи, като че бе плакала или се канеше да заплаче.
Тя се приближи безшумно до Шарл IX, който даваше на кучетата си парчета сладкиши, нарязани на равни части.
— Сине мой — каза Катерина с така изкусно развълнуван глас, че кралят трепна.
— Какво ви е, ваше величество? — запита Шарл IX, обръщайки се бързо.
— Сине мой! Дойдох да ви поискам разрешение да се оттегля в някой от вашите дворци, все едно кой, стига да е по-далеч от Париж.
— Но защо, ваше величество? — запита Шарл IX, като спря върху майка си прозрачните си очи, които в дадени случаи ставаха така проницателни.
— Защото с всеки изминат ден ми се отправят все нови и нови обиди от протестантите. Защото днес чух протестантите да ви заплашват дори във вашия Лувър и защото не искам повече да присъствам на подобни зрелища.
— Какво да се прави, майко? — каза Шарл IX, придавайки си вид, че е убеден. — Искали са да убият техния адмирал. Подъл убиец уби вече техния храбър дьо Муи. Горките хора! Кълна се в живота си, майко, във всяко кралство трябва да има правосъдие.
— Бъдете спокоен, синко — каза Катерина, — няма да останат без правосъдие, защото, ако вие им го откажете, те ще се разплатят по своему. Днес с херцог дьо Гиз, утре с мен, а по-късно и с вас.
— О, ваше величество — каза Шарл IX и в гласа му за пръв път се прокрадна нотка на съмнение. — Мислите ли?
— Сине мой — поде Катерина, без да крие вече възбудата си. — Нима не знаете, че вече не става въпрос за смъртта на Франсоа дьо Гиз или на господин адмирала. Нито за протестантската или католическата религия, а чисто и просто за изместването на сина на Анри II от сина на Антоан дьо Бурбон.
— Хайде, хайде, майко, ето че пак преувеличавате опасността, както обикновено — каза кралят.
— А на какво мнение сте вие, сине мой?
— Да изчакаме, майко, да изчакаме. Цялата човешка мъдрост се заключава в тази единствена дума. Най-велик, най-силен и главно най-ловък е този, който умее да изчаква.
— Изчаквайте тогава, но аз няма да чакам.
И с тези думи Катерина се поклони и се отправи към вратата, за да се оттегли в покоите си. Шарл я спря.
— Но какво трябва да направя, майко, защото аз преди всичко съм справедлив и бих искал всички да са доволни от мен.
Катерина се приближи.
— Елате, господин графе — каза тя на Таван, който галеше свраката на краля, — и кажете на краля какво според вас трябва да направи той?
— Ще позволи ли, ваше величество? — запита графът.
— Говори, Таван, говори!
— Какво прави ваше величество на лов, когато глиганът се насочи към него?
— Дявол да го вземе, господине, чакам го смело — отговори Шарл IX — и забивам копието си в гърлото му.
— Само за да му попречите да се хвърли върху вас — добави Катерина.
— И за да се забавлявам — каза кралят с въздишка, която издаваше смелост, стигнала до жестокост. — Но аз няма да се забавлявам да избивам поданиците си, защото в края на краищата и хугенотите са мои поданици, както и католиците.