Но Морвел и Ла Юриер се спуснаха към него и го дръпнаха обратно.
— Да не сте луд? — извикаха те едновременно. — Искате да се убиете ли?
— Ба — каза Коконас, — аз съм планинар и съм свикнал да тичам по глетчерите! Впрочем, когато някой ме, обиди, аз съм готов да се изкача с него до небето или да сляза до ада, все едно откъде ще мине. Оставете ме да го догоня.
— Хайде, хайде — каза Морвел, — той или е умрял, или е далеч оттук сега. Вървете с нас и ако този ви се измъкне, ще намерите хиляда други на негово място.
— Имате право — изрева Коконас, — смърт на хугенотите! Имам нужда да си отмъстя и колкото по-скоро, толкова по-добре.
И тримата се спуснаха по стълбата като лавина.
— У адмирала! — извика Морвел.
— У адмирала! — повтори Ла Юриер.
— У адмирала, щом искате! — отзова се на свой ред Коконас.
И тримата изхвръкнаха, от странноприемницата „А ла Бел-Етоал“, поверявайки я на грижите на Грегоар и на другите прислужници, а те се отправиха към дома на адмирала, който се намираше на улица Бетизи. Ярка светлина; шум от изстрели им сочеха пътя.
— Кой идва насам? — провикна се Коконас. — Той е без плащ и без ешарп.
— Следователно бяга — каза Морвел.
— Вие, вие! Нали имате аркебузи! — извика Коконас.
— Бога ми, не — каза Морвел. — Аз си пазя барута за по-добър дивеч.
— Вие тогава, Ла Юриер!
— Чакайте, чакайте — каза съдържателят и се прицели.
— Е, да, чакайте — извика Коконас, — а докато чакаме, той ще избяга.
И се спусна след нещастника и твърде скоро го настигна, защото той вече беше ранен. Но в момента, когато, за да не го удари отзад, му извика: „Хей, обърни се, обърни се!“, отекна изстрел от аркебуза, един куршум свирна край ушите на Коконас и беглецът рухна като заек, прострелян в най-бързия си бяг от куршума, на ловец.
Победен вик се разнесе зад Коконас. Пиемонтецът се обърна и видя Ла Юриер, който размахваше оръжието си.
— А — извика той, — ето кой направи сефтето!
— Да, но насмалко не ме простреляхте.
— Пазете се, благороднико, пазете сеч — извика Ла Юриер.
Коконас отскочи назад. Раненият се беше надигнал на едно коляно и изпълнен с жажда за мъст, едва не прониза Коконас с камата си точно когато Ла Юриер го предупреди с вика си.
— Ах, змия такава! — извика Коконас.
И като се спусна към ранения, той заби три пъти шпагата си в гърдите му чак до дръжката.
— А сега — провикна се Коконас, оставяйки хугенота да се гърчи в агония — у адмирала, у адмирала!
— Аха, благородни господине — каза Морвел, — ето че вече се настървихте!
— Дявол да го вземе, да — каза Коконас. — Не зная дали миризмата на барут ме опиянява, или видът на кръвта ме възбуди, но, триста дяволи, клането започва да ми харесва! Все едно, лов на хора. Досега бях ходил на лов само за мечки и вълци. И, честна дума, ловът на хора ми се струва по-забавен.
И тримата продължиха своя път.
Глава 8
Жертвите
Домът, в който живееше адмиралът, се намираше, както вече казахме, на улица Бетизи. Това беше голяма къща, издигната в дъното на двора, с две крила към улицата. В този двор се влизаше през голяма порта и през две решетести вратички.
Когато нашите трима привърженици на дьо Гиз стигнаха до улица Бетизи, която е продължение на улица Фосе-Сен-Жермен л’Оксероа, те видяха, че домът на адмирала е заобиколен от швейцарци, войници и въоръжени буржоа. Всички държаха в дясната си ръка шпаги, копия или аркебузи, а някои от тях в лявата си ръка — факли. Тяхната злокобна и треперлива светлина ту се разливаше по паважа, ту пълзеше на стените, ту пламтеше над това живо море, сред което искряха оръжия. Около къщата на адмирала и в близките улици Тиршап, Етиен и Бертен-Поаре се извършваше пъкленото дело. Чуваха се протяжни викове. Залпове трещяха и от време на време в гробовен полумрак, населен с демони, притичваше полугол, блед, окървавен, мятащ се като преследван елен някой нещастник.
В този миг Коконас, Морвел и Ла Юриер, разпознати отдалеч по белите кръстове и посрещнати с приветствия, се озоваха в сърцето на задъхана и забързана като хайка тълпа. Без съмнение те не биха могли да минат, но неколцина познаха Морвел и му направиха път. Коконас и Ла Юриер се промъкнаха зад него. Така тримата успяха да влязат в двора.
Посред двора, трите врати на който бяха издънени, един човек, около когото убийците бяха оставили почтително разстояние, стоеше прав, опрян на голата рапира, приковал поглед в един балкон, издигнат горе-долу на петнадесет стъпки от земята пред централния прозорец на дома. Този човек нетърпеливо тъпчеше и от време на време се обръщаше към най-близко стоящите.