— Все още нищо — измърмори той. — Никой… Сигурно са го предупредили и е избягал. Какво мислите вие, Дю Гаст?
— Невъзможно е, господарю!
— Защо не? Не ми ли казахте, че малко преди да дойдем, един човек без шапка, с гола шпага в ръка, тичайки, като че ли го преследват, потропал на вратата й му отворили.
— Да, господарю, но почти веднага пристигна господин дьо Бем. Вратите бяха издънени и къщата заобиколена. Човекът влезе, вярно, но сигурно не е могъл да излезе.
— Ако не се лъжа — каза Коконас на Ла Юриер, — този човек там трябва да е херцог дьо Гиз.
— Да, графе. Да, това е той, великият херцог Анри дьо Гиз, който несъмнено чака адмирала да излезе, за да постъпи с него, както адмиралът постъпи с неговия баща. Всеки, когато му дойде редът, уважаеми благороднико. И слава богу, днес е наш ред.
— Хей, Бем, хей! — извика херцогът с гръмкия си глас. — Какво става, още ли не сте свършили?
И йод острието на неговата шпага, нетърпелива като самия него, от паветата избликваха искри.
В този миг се чуха викове в къщата, после изстрели, силен тропот на крака, звън на оръжия и отново се възцари тишина.
Херцогът понечи да се втурне в къщата.
— Ваша светлост, ваша светлост — извика Дю Гаст, възпирайки го, — вашето достойнство ви заповядва да останете тук и да чакате.
— Имаш право, Дю Гаст, благодаря, ще чакам. Но истината е, че умирам от нетърпение и безпокойство. Ах, само да не ми се изплъзне!
Изведнъж стъпките се приближиха… прозорците на първия етаж се осветиха като от пожар. Прозорецът, към който херцогът толкова пъти бе вдигал очи, се отвори или по-скоро изхвръкна с трясък и един човек с бледо лице и бяла шия, обляна в кръв, се появи на балкона.
— Бем — извика херцогът, — най-сетне! Е, какво?
— Едо, едо — отговори студено германецът, като се наведе и почти веднага се изправи, сякаш за да вдигне някакъв голям товар.
— А другите? — нетърпеливо запита херцогът. — Къде са другите?
— Другите, те дофършфат останалите.
— А ти? Какво направи ти?
— Аз ли? Ще фидите. Отстъпете малко. Херцогът се отдръпна.
В този миг всички различиха предмета, който Бем беше повдигнал с такова голямо усилие. Това беше трупът на един старец.
Той го издигна над балкона, залюля го за миг във въздуха и го хвърли в краката на своя господар.
Глухият шум от падането, струите кръв, които избликнаха от тялото му и нашариха надалеч паветата, ужасиха дори самия херцог. Но това чувство трая твърде кратко и любопитството подтикна всички да минат напред, за да погледнат жертвата, осветена от един треперлив факел.
Тогава различиха бяла брада, достойно за уважение лице и ръце, вцепенени от смъртта.
— Адмиралът! — възкликнаха едновременно двадесетина гласове и веднага едновременно замлъкнаха.
— Да, адмиралът. Наистина е той — каза херцогът, като се приближи до трупа, за да го разгледа с безмълвна радост.
— Адмиралът, адмиралът! — повтаряха полугласно всички свидетели на тази страшна сцена, притискайки се един до друг и приближавайки се плахо до този повален велик старец.
— Ах, ето те най-сетне, Гаспар! — каза победоносно херцог дьо Гиз. — Ти накара да убият баща ми. Аз отмъстих за него.
И той се осмели да стъпи с крак върху гърдите на протестантския герой.
Но изведнъж очите на умиращия се отвориха с голямо усилие, осакатената му окървавена ръка се сгърчи за последен път и адмиралът, без да помръдне, каза на осквернителя с гробовен глас:
— Анри дьо Гиз, един ден и ти ще усетиш върху гърдите си крака на своя убиец. Аз не съм убил баща ти, бъди проклет!
Херцогът, блед и треперещ, почувствува ледена тръпка по цялото си тяло. Той прокара ръка по челото си, сякаш да прогони зловещо видение. После, когато я отпусна, когато се осмели отново да погледне адмирала, очите се бяха затворили, ръката висеше безжизнена и от устата, произнесла страшните думи, сега бликаше черна кръв върху бялата брада.
Херцогът вдигна шпагата с отчаяна решителност.
— Е, добре, фаша сфетлост — запита Бем, — дофолен ли сте?
— Да, приятелю — отговори Анри, — защото ти отмъсти…
— За херцог Франсоа, нали?
— За религията — каза Анри с глух глас. — А сега — обърна се той към швейцарците, войниците и буржоата, които изпълваха двора, — на работа, приятели мои, на работа!
— Хей, добър ден, господин дьо Бем — каза тогава Коконас, приближавайки се със своего рода възхищение към германеца, който, все още на балкона, изтриваше невъзмутимо шпагата си.
— Значи, вие го изпратихте на оня свят? — извика възторжено Ла Юриер. — Как можахте да го направите, достойни благороднико?