— О, много просто. Той чу шума, отфори фратата и аз му мушнах моята рапир в тялото. Но това не е фсичко. Мисля, че и Телини е загазил. Чуфам го, като фика.
В този момент действително се чуха отчаяни викове. Крещеше като че ли жена. Червеникави отблясъци затрептяха в едното крило, където имаше галерия. Двама души бягаха, преследвани от дълга върволица палачи. Аркебузен изстрел повали единия, другият видя на пътя си отворен прозорец и без да се замисля за височината, без да се безпокои за враговете, които го очакваха долу, скочи неустрашимо в двора.
— Убийте го, убийте го! — закрещяха убийците, като видяха, че жертвата ще им се изплъзне.
Човекът се изправи на крака, вдигна шпагата си, която бе изпуснал при падането, и се втурна с наведена глава през тълпата, събори трима-четирима, промуши едного с шпагата си и сред огъня, на револверните изстрели, сред проклятията на разбеснелите войници, които го бяха изпуснали, той премина като светкавица край Коконас, който го чакаше на вратата с кама в ръка.
— Прободен си! — извика пиемонтецът, пронизвайки ръката му с тънкото острие.
— Подлец! — отговори беглецът и удари през лицето своя неприятел с шпагата си, понеже нямаше достатъчно място, за да го промуши.
— О, хиляди дяволи! — извика Коконас. — Та това е граф дьо Ла Мол.
— Той предупреди адмирала! — извикаха няколко войници.
— Смърт, смърт! — зареваха от всички страни. Коконас, Ла Юриер, десетина войници се спуснаха след Ла Мол. Облян в кръв, достигнал до тази степен на възбуда, която удвоява сетните човешки сили, беглецът летеше по улиците, воден само от инстинкта си. Зад него стъпките и виковете на враговете му го пришпорваха и сякаш му даваха крила. Понякога куршум изсвистяваше край ухото му и изведнъж даваше нов тласък на отмалелия му бяг. Не дишане, не дъх излизаше от гърдите му, а глухо хъркане, преминало в ръмжене. Пот и кръв се лееха от косите му и се стичаха смесени по лицето му.
Скоро дрехата му не можеше да побере ударите на сърцето му и той я разкъса. Скоро шпагата стана тежка за ръката му и той я захвърли надалеч. Понякога му се струваше, че стъпките му затихват, че ще се изплъзне от палачите си. Но при техните викове други убийци, които се изпречваха на пътя му, по-близо до него, изоставяха кървавата си работа и се притичваха. Изведнъж той зърна реката, течаща безмълвно от лявата му страна. Стори му се, че ще изпита, като преследван от кучета елен, неизразимо удоволствие да се хвърли в нея. И само върховната сила на разума го възпря. Вдясно се издигаше Лувърът, мрачен, неподвижен, изпълнен с глухи, зловещи шумове. По подвижните мостове сновяха шлемове и брони, които искряха с хладен блясък под лунните лъчи. Ла Мол помисли за наварския крал, както беше помислил за Колини. Те бяха неговите двама единствени покровители. Той събра всичките си сили, погледна небето, произнасяйки тихо обет да се отрече от протестантството, ако се изплъзне от клането. Направи един завой от тридесет стъпки, измамвайки по този начин хайката, която го преследваше, спусна се право към Лувъра, хвърли се към моста, смеси се с войниците, получи още един удар от кама, която се плъзна по ребрата му, и въпреки виковете: „Смърт! Смърт!“, които отекваха край него, въпреки отбранителното държане на часовоите, се спусна като стрела в двора, скочи в преддверието, спусна се по стълбата, изкачи два етажа, позна една врата, облегна се на нея и започна да блъска с крака и ръце.
— Кой е там? — прошепна женски глас.
— О, боже мой, боже мой — едва изрече Ла Мол. — Те идват… Чувам ги… Ето ги… Виждам ги… Аз съм!… Аз!…
— Но кой сте вие? — попита гласът.
Ла Мол си спомни паролата и извика:
— Навара, Навара!
Вратата веднага се отвори. Ла Мол, без да вижда и без да благодари на Жийон, се спусна в някакъв вестибюл, прекоси един коридор, две-три стаи и най-сетне се озова в едно помещение, осветено от окачена на тавана лампа.
Под кадифени завеси, извезани със златни цветя, в дъбов креват с резба една полугола жена се облегна на възглавницата и втренчи в него ужасени очи.
Ла Мол се спусна към нея.
— Госпожо! — извика той. — Убиват, колят моите братя! Искат да ме убият, да ме заколят и мен! Ах, вие сте кралицата!… Спасете ме!
И той се хвърли в краката й, оставяйки широка кървава диря по килима.
Като видя този блед, раздърпан мъж, коленичил пред нея, наварската кралица се изправи ужасена, скри лице в ръцете си и завика за помощ.
— Ваше величество — каза Ла Мол, правейки усилие да се изправи, — в името на небето, не викайте, защото, ако ви чуят, аз съм загубен. Убийци ме преследват. Те се изкачват по стълбата зад мен! Чувам ги. Ето ги! Ето ги!…