— Но тази кръв — каза херцогът, като опипа с треперещите си ръце Маргьорит, — откъде идва тя?
— Не знам — отговори младата жена. — Един от тези негодници посегна към мене, може би е бил ранен.
— Да посегне на моята сестра! — извика херцогът. — О, само ако беше ми го показала, ако беше ми казала кой е той, ако знаех къде да го намеря!
— Шт! — прекъсна го Маргьорит.
— Но защо? — запита Франсоа.
— Защото, ако ви видят в този час в моята стая…
— Нима братът не може да посещава сестра си, Маргьорит?
Кралицата спря на херцог д’Алансон такъв проницателен и заплашителен поглед, че младият човек отстъпи.
— Да, да, Маргьорит — каза той, ти имаш право. Да, отивам си. Но ти не можеш да останеш сама в тази страшна нощ. Искаш ли да извикам Жийон?
— Не, не, никого. Върви си, Франсоа. Мини, откъдето дойде.
Младият принц се подчини. Едва беше излязъл и въздишка иззад леглото долетя до нея. Тогава тя се спусна към вратата на тайния проход, затвори я с резе, после изтича до другата врата и също я заключи. Точно в момента, когато група стрелци и войници, преследващи други хугеноти, настанени в Лувъра, минаха като ураган в края на коридора.
След като се огледа внимателно наоколо си, за да се увери, че наистина е сама, Маргьорит отиде зад леглото, повдигна завивката от дамаска, която беше скрила тялото на Ла Мол от погледа на херцог д’Алансон, измъкна с усилие тази безжизнена маса по средата на стаята и като видя, че нещастникът все още диша, седна до него, опря главата му на коленете си и напръска лицето му с вода, за да го свести.
Едва когато водата заличи пласта от прах, барут и кръв, покриващ лицето на ранения, Маргьорит позна хубавия благородник, който, изпълнен с жизненост и надежда, преди три-четири часа само беше дошъл да я моли за ходатайство пред наварския крал и я беше оставил самата нея замечтана, напускайки я замаян от красотата й.
Маргьорит нададе изплашен вик, защото сега чувството, което изпитваше към ранения, беше по-силно от обикновено съжаление. В него се съдържаше любопитство. Всъщност раненият не беше вече за нея обикновен чужденец, а почти познат. Под нейната ръка скоро се появи цялото хубаво лице на Ла Мол, бледо и изтощено от болката. Със смъртен трепет, бледа почти колкото него, тя постави ръката си върху сърцето му. Сърцето му биеше още. Тогава протегна ръка към едно шишенце с благоуханни соли, което се намираше на съседната маса, и го поднесе към ноздрите му.
Ла Мол отвори очи.
— Боже мой — прошепна той, — къде съм?
— Спасен, успокойте се, спасен! — каза Маргьорит.
Ла Мол обърна с мъка поглед към кралицата, погълна я за миг с очи и прошепна:
— О, колко сте красива!
И сякаш заслепен, затвори тутакси отново клепачи с лека въздишка.
Маргьорит извика сподавено. Младият човек беше пребледнял още повече, колкото и невъзможно да изглеждаше това. За миг й се стори, че тази въздишка бе последната.
— Боже мой, боже мой — прошепна тя, — смилете се над него!
В този миг почукаха силно на вратата в коридора. Маргьорит се полуизправи, поддържайки Ла Мол под мишница.
— Кой е там? — запита тя.
— Ваше величество, аз съм, аз — извика женски глас. — Аз, херцогиня дьо Невер.
— Анриет! — възкликна Маргьорит. — О, няма опасност. Тя ми е приятелка, чувате ли, господине?
Ла Мол направи усилие и се опря на коляното си.
— Опитайте се да се задържите тъй, докато аз отворя вратата — каза кралицата.
Ла Мол се облегна с ръка на пода и успя да запази равновесие.
Маргьорит пристъпи към вратата, но се спря изведнъж разтреперана от ужас.
— Ах, ти не си сама! — извика тя, чувайки звън на оръжие.
— Не, придружават ме дванадесет гвардейци, които ми даде херцог дьо Гиз.
— Херцог дьо Гиз? — прошепна Ла Мол. — О, убиец, убиец!
— Тихо — каза Маргьорит, — нито дума!
И тя се огледа наоколо си, за да види къде би могла да скрие ранения.
— Шпага, кама — прошепна Ла Мол.
— За да се защищавате ли? Безполезно! Не чухте ли? Те са дванадесет, а вие сте сам.
— Не за да се защищавам, а за да не попадна жив в ръцете им.
— Не, не — успокои го Маргьорит, — аз ще ви спася. Ето в този будоар, елате, елате!
Ла Мол направи усилие и подкрепен от Маргьорит, се домъкна до будоара. Маргьорит затвори вратата след него и скривайки ключето в кесийката си за пари, му прошепна през тапицираната стена:
— Нито вик, нито стон, нито въздишка, и вие сте спасен!
После, намятайки се с нощна роба, отиде да отвори на приятелката си, която се хвърли в обятията й.
— Ах — извика тя, — нищо не ви се е случило, нали, ваше величество?
— Не, нищо — каза Маргьорит, като се загърна, за да не се виждат кървавите петна, които бяха нашарили пеньоара й.