— Кажете ми — порита Коконас, — улица Шом не е ли близо до Тампл?
— Да, защо?
— Защото там живее един стар кредитор на нашето семейство. Някой си Ламбер Меркандон, на когото баща ми ми поръча да върна сто нобли, които нося за тази цел в джоба си.
— Е, добре — каза Морвел, — днес ви се представя прекрасен случай да се разплатите с него.
— Как точно?
— Днес е ден, в който се уреждат стари сметки. Вашият Меркандон не е ли хугенот?
— О — каза Коконас, — разбирам. Сигурно е хугенот.
— Шт, пристигнахме.
— Какъв е този огромен дворец с павилион към улицата?
— Това е дворецът на дьо Гиз.
— Всъщност — каза Коконас — трябваше да дойда дотук. Нали пристигам в Париж на служба при великия Анри. Бога ми, в този квартал е страшно спокойно. Едва долита екот от стрелбата. Човек се чувствува като в провинция. Тук всичко живо спи или, дявол да ме вземе, ако не е така!
Действително дворецът дьо Гиз изглеждаше спокоен както в мирно време. Всички прозорци бяха затворени, светлина проникваше само иззад щорите на централния прозорец на павилиона, който беше привлякъл вниманието на Коконас, когато излязоха на тази улица.
Малко по-нататък от двореца дьо Гиз, на ъгъла на улица Пти-Шантие и улица Катр-Фис, Морвел се спря.
— Ето жилището на човека, когото търсим — каза той.
— Когото вие търсите — забеляза Ла Юриер.
— Щом ме придружавате, значи, ние го търсим.
— Как! Тази къща, която сякаш е потънала в толкова дълбок сън…
— Точно така. Вие, Ла Юриер, ще използвате честната си физиономия, която по погрешка ви е дало небето, и ще почукате на тази къща. Дайте аркебузата си на господин Коконас, той и без това от един час я изпива с очи. Ако ви пуснат да влезете в къщата, ще поискате да говорите с негово благородие дьо Муи.
— Аха — каза Коконас, — разбирам. И вие имате кредитор в квартала Тампл, както изглежда.
— Точно така — продължи Морвел, вие ще се качите, играейки ролята на хугенот, и ще предупредите дьо Муи какво става вън. Той е храбър и ще слезе…
— А като слезе? — запита Ла Юриер.
— Като слезе, ще го помоля да кръстосаме шпагите си.
— Кълна се в душата си, така подобава на истински благородник — каза Коконас. — И аз смятам да постъпя по същия начин с Ламбер Меркандон. Ако той е прекалено стар да приеме, ще поискам да го замести някой от неговите синове или племенници.
Ла Юриер, без да възразява, почука на вратата. Ударите отекнаха в мълчанието на нощта. Вратите на двореца дьо Гиз се отвориха и няколко глави се показаха по прозорците. Тогава разбраха, че в двореца всичко е спокойно, но спокойно като в крепост. Защото беше пълен с войници.
Хората, които се бяха показали, почти веднага се скриха, отгатнали без съмнение какво ще последва.
— Тук ли живее вашият господин дьо Муи? — попита Коконас, посочвайки къщата, на която Ла Юриер продължаваше да чука.
— Не, това е жилището на неговата любовница.
— Дявол да го вземе, голяма услуга му правите. Давате му възможност да развърти шпагата си пред очите на любимата. И така, ние ще бъдем съдиите на дуела. Макар че бих предпочел и аз самият да се бия. Рамото ми пари.
— Ами лицето ви? — запита Морвел. — И то доста е пострадало.
Коконас изръмжа.
— Дявол да го вземе! — каза той. — Надявам се, че е мъртъв или ще се върна в Лувъра да го довърша!
Ла Юриер продължаваше да чука.
Скоро един прозорец на първия етаж се отвори, на балкона се появи човек с нощна шапчица, по долни дрехи, без оръжие.
— Кой е там? — извика този човек.
Морвел направи знак на своите швейцарци, които се скриха зад един ъгъл, а Коконас се прислони до стената.
— Ах, господин дьо Муи — каза Ла Юриер угоднически, — вие ли сте?
— Да, аз съм. Какво има?
— Наистина е той — потръпна от радост Морвел.
— Хей, господине — продължи Ла Юриер, — нима не знаете какво става? Заклаха негово сиятелство адмирала! Убиват протестантите, нашите братя! Елате да им помогнете, елате!
— Ах — възкликна дьо Муи, — значи, правилно съм подозирал, че се готви нещо за тази нощ! О, не биваше да напускам моите храбри другари. Идвам, приятелю, идвам, чакайте ме!
И без да затваря прозореца, от който долетяха викове на изплашена жена и нежни увещания, господин дьо Муи потърси дрехата, плаща и оръжието си.
— Той слиза, слиза — прошепна Морвел, пребледнял от радост. — Внимание, всички — каза той на швейцарците.
После, измъквайки аркебузата от ръцете на Коконас, духна върху фитила, за да се увери, че е добре запален.
— Дръж, Ла Юриер — каза той на кръчмаря, който беше отстъпил при войниците, — вземи си аркебузата.
— Дявол да го вземе! — извика Коконас. — Ето ти и луната, която се подава иззад облак, за да стане свидетел на тази прекрасна среща. Какво не бих дал Ламбер Меркандон да беше тук, за да стане, секундант на господин дьо Муи.