— Следващият! — извика Коконас.
В същия миг прозорецът, под който Коконас беше се прислонил, скръцна и се отвори. Коконас скочи настрана, страхувайки се, че ще го атакуват оттам, но вместо неприятел, той видя една жена. Вместо смъртоносно оръжие, което се готвеше да отблъсне, един букет падна в краката му.
— Я виж ти! Жена! — каза той.
И поздрави дамата с шпагата, а после се наведе да вдигне букета.
— Пазете се, храбри католико, пазете се! — извика дамата.
Коконас се изправи, но недостатъчно бързо, така че камата на втория племенник разцепи плаща му и докосна другото му рамо.
Дамата нададе пронизителен вик.
Коконас й благодари, успокои я пак, вдигайки наново шпагата си, и се хвърли към втория племенник, който също го атакува, но при второто нападение задният му крак се подхлъзна в кръвта. Коконас се хвърли върху него, бръз като тигър, и прониза гърдите му с шпагата си.
— Браво, браво, храбри рицарю! — извика дамата от двореца дьо Гиз. — Браво, ще ви изпратя подкрепа!
— Не се безпокойте, госпожо — каза Коконас. — Погледайте само до края, ако битката ви интересува, и ще видите как граф Анибал дьо Коконас подрежда хугенотите.
В този момент синът на стария Меркандон стреля почти в упор срещу Коконас, който падна на колене.
Дамата от прозореца нададе вик, но Коконас се изправи. Той беше коленичил само за да избегне куршума, който проби стената на две стъпки от красивата зрителка.
Почти в същото време от прозореца на жилището на Меркандон се чу бесен вик и една старица, като позна по кръста и белия ешарп, че Коконас е католик, го замери със саксия, която го удари над коляното.
— Добре — каза Коконас, — едната ми хвърля цветя, другата саксии. Ако продължава така, ще унищожат къщите.
— Благодаря, майко, благодаря! — извика младият човек.
— Ха така, жено, ха така! — извика старият Меркандон. — Но внимавай да не удариш нас.
— Почакайте, господин дьо Коконас, почакайте — извика младата дама от двореца дьо Гиз, — ще заповядам да стрелят от прозорците.
— Аха, та това е истински женски ад, в който едните са за мене, а другите против мене — каза Коконас. — Дявол да го вземе, време е да приключваме!
Сцената действително много се беше изменила и явно вървеше към своята развръзка. Срещу Коконас, ранен наистина, но в цялата сила на своите двадесет и четири години, свикнал с оръжието и по-скоро раздразнен, отколкото изтощен от трите или четирите драскотини, които бе получил, бяха останали само Меркандон и синът му: Меркандон, старец на шестдесет-седемдесет години, и синът му, шестнадесет-осемнадесетгодишен юноша. Момчето, бледо, русо и крехко, беше захвърлило своя празен пистолет, станал вече безполезен, и размахваше треперещо шпага, наполовина по-къса от шпагата на пиемонтеца. Бащата, въоръжен само с кама и празна аркебуза, викаше за помощ. Една стара жена на прозореца отсреща, майката на момчето, държеше в ръка парче мрамор и се готвеше да го хвърли. Накрая Коконас, възбуден до последна степен, от една страна, от заплахите и, от друга, от насърченията, горд със своята двойна победа, опиянен от барут и кръв, осветен от отблясъците на къщата в пламъци, екзалтиран от мисълта, че се бие пред очите на една жена, чиято красота му се бе сторила така дивна, както рангът й изглеждаше безспорен, Коконас като последния Хораций почувствува как силите му се удвояват и като видя, че момчето се колебае, той се спусна към него и кръстоса с късата му шпага своята страшна окървавена рапира. Два удара бяха достатъчни, за да я избие от ръцете му. Тогава Меркандон се опита да отблъсне Коконас, така че камъните от прозореца да го улучат, но Коконас, за да парализира двойната атака на стария Меркандон, който се опитваше да го прониже с камата си, и на майката на момчето, която се опитваше да разбие главата му с камък, улови внезапно своя враг през кръста, държейки го пред себе си срещу всички удари като щит и задушавайки го в своите херкулесовски обятия.
— Помощ, помощ! — викаше момчето. — Смачка ми гръдния кош! Помощ, помощ!
И гласът му започна да се губи в глухо, задъхано хриптене.
Тогава Меркандон престана да заплашва, а започна да умолява.
— Милост, милост, господин дьо Коконас, милост! Той е единственото ни дете!
— Моят син, моят син — извика майката, — надеждата на нашата старост! Не го убивайте, господине, не го убивайте!
— Ах, така ли? — избухна в смях Коконас. — Да не го убивам? А какво искаше той да ми направи с шпагата и револвера си?