— Господине — продължи Меркандон, като кършеше ръце, — у мен е полицата, подписана от баща ви, ще ви я върна. Имам десет хиляди златни екю, ще ви ги дам. Семейните скъпоценности, и те са ваши. Само не го убивайте, не го убивайте!
— Аз пък имам моята любов — каза полугласно жената от двореца дьо Гиз — и ви я обещавам.
Коконас размисли за секунда и внезапно запита момчето:
— Хугенот ли сте?
— Да — прошепна юношата.
— В такъв случай той трябва да умре — каза Коконас, като смръщи вежди и доближи до гърдите на своя враг острата стоманена рапира.
— Да умре? — извика старецът. — Горкото ми дете, да умре!
И един толкова болезнен и пронизителен майчин вик се разнесе, че разколеба за миг свирепата решителност на пиемонтеца.
— О, херцогиньо — извика бащата, обръщайки се към жената от двореца дьо Гиз. — Застъпете се за нас и всяка сутрин и всяка вечер ще споменавам името ви в молитвите си!
— Тогава нека се покръсти — каза дамата от двореца дьо Гиз.
— Аз съм протестантин — каза момчето.
— Умри тогава — каза Коконас, вдигайки рапирата си, — умри, щом не искаш живота, който ти предлага тази красива уста!
Меркандон и жена му видяха как страшното острие проблесна като мълния над главата на техния син.
— Сине мой, Оливие! — изпищя майката. — Отречи се, отречи се!
— Отречи се, скъпо дете! — извика и Меркандон и се хвърли в краката на Коконас. — Не ни оставяй самотни на земята!
— Отречете се тогава всички заедно! — извика Коконас. — За едно „Credo“ три души и един живот!
— Съгласен съм — каза младежът.
— И ние сме съгласни — извикаха Меркандон и жена му.
— На колене! — заповяда Коконас. — И нека синът ти повтаря дума по дума молитвата след мен.
Бащата пръв се подчини.
— Готов съм — каза младежът и на свой ред коленичи.
Коконас започна тогава да изговаря на латински думите на молитвата. Но дали случайно, или преднамерено, младият Оливие беше коленичил близо до мястото, където бе изпуснал шпагата си. Като видя оръжието така близо до ръката си, той, без да спре да повтаря думите след Коконас, протегна ръка да го вземе. Коконас забеляза това движение, макар и да се преструваше, че не вижда нищо. Но точно когато юношата докосваше с върха на сгърчените си пръсти дръжката на оръжието, той се хвърли върху него, събори го, изрева:
— Ах, предател! — И заби рапирата си в гърдите му.
Младежът нададе вик, надигна се конвулсивно и падна, мъртъв…
— О, палач! — изрева Меркандон. — Ти ни избиваш, за да откраднеш стоте златни нобли, които ни дължиш.
— Бога ми, нищо подобно! — каза Коконас. — И ето ти доказателството.
Изричайки тези думи, той хвърли в краката на стареца кесията, която баща му беше дал, преди да замине, за да плати дълга му на неговия кредитор.
— Ето ти доказателството — продължи той, — ето ви парите.
— А на теб, ето ти смъртта! — извика майката от прозореца.
— Пазете се, господин дьо Коконас, пазете се! — предупреди го дамата от двореца дьо Гиз.
Но преди Коконас да успее да обърне глава, за да се отзове на това предупреждение или да се предпази от заплахата, тежък предмет разцепи въздуха със свистене и се стовари върху шапката на пиемонтеца, счупи рапирата в ръката му и го повали изненадан, замаян, пребит на паважа, без да чуе двата вика на радост и отчаяние, които се разнесоха отдясно и отляво.
Меркандон се спусна веднага с кама в ръка над падналия в безсъзнание Коконас, но точно в този миг вратата на двореца дьо Гиз се отвори и старецът, като видя блесналите копия и шпаги, избяга. Докато жената, която той бе нарекъл херцогиня, злокобно красива под отблясъците на пожара, искряща от скъпоценности и диаманти, се наведе от прозореца и извика, като сочеше Коконас:
— Там, там, точно срещу мен, един благородник с червен плащ. Този, да, да, този!…
Глава 10
Смърт, отричане или Бастилия
Маргьорит, както вече казахме, бе затворила вратата и се бе върнала в стаята си. Точно когато влизаше в нея трепереща, тя видя Жийон, наведена с ужас до будоара. Тя разглеждаше кървавите дири по леглото, мебелите и по килима.
— Ах, ваше величество! — извика тя, като видя кралицата. — Ваше величество, мъртъв ли е той?
— Тихо, Жийон — каза Маргьорит с тон, който й даде да разбере колко важно е да мълчи.
Жийон млъкна.
Тогава Маргьорит извади от кесийката си позлатено ключе, отвори вратата на будоара и й показа младия човек.
Ла Мол бе успял да се вдигне и да се приближи до прозореца. Малка кама, каквито носеха жените през тази епоха, му беше попаднала под ръка и благородникът я сграбчи, като чу, че вратата се отваря.